Според християнската вяра Благовещение (25 март) е денят, в който архангел Гавраил е донесъл „благата вест“ на Дева Мария, че тя ще роди Спасителя. Преди 120 г. обаче вместо „блага вест“, българският народ беше покосен от зловещата новина за съдбата на костурското село Загоричани в Егейска Македония. В този ден гръцките андарти опожаряват селото, а 62-ма от жителите му са избити.
Всъщност това е вторият случай, в който Загоричани е предадено на милостта на огъня. Жителите на селото играят активна роля в национално-освободителната борба на македонските българи, останали под Османско владичество след Берлинския конгрес през 1878 г. Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е най-масово именно в Костурска околия, където великите войводи на ВМРО Васил Чекаларов, Митре Влаха и Лазар Поптрайков водят не само героични, но и успешни сражения срещу многократно превъзхождащата ги редовна османска армия. Загоричани също въстава и плаща жестока цена за участието си в бунта. Селото е опожарено на 15 август 1903 г., а около 150 невинни жени, деца и старци падат под ятагана на 5-вековния поробител.
След въстанието, Атина и Белград се възползват от разклатените позиции на ВМРО във Егейска и Вардарска Македония. Сръбското и гръцкото правителство започват да финансират свои въоръжени отряди, които навлизат в Македония, за да осъществяват своите асимилационни политики, целящи унищожаването на българската национална идентичност.
Гръцката въоръжена пропаганда (известна още като андартското движение) се бори, както срещу четите на ВМРО, така и срещу Българската екзархия, като се стреми да върне екзархийските села в лоното на Гръцката патриаршия. Основен идеолог на андартското движение е Йон Драгумис, известен с твърдението си, че Василий Втори не е трябвало да ослепява пленените 15 000 самуилови войни, а да ги убие и че през XX в. гърците трябва да преследват българите, така както го е правил византийският император 9 столетия по-рано. Главният водач на андартските отряди е офицерът Павлос Мелас – кръвожадният зет на Драгумис, запомнен с думите „Българин да не остане“! Друг стожер на идеята за унищожаването на българския род в Македония е костурският владика Германос Каравангелис, който при потушаването на Илинденското въстание лично обикаля с османския аскер, за да се наслаждава на опожаряването на българските села. Не само това, но „божият служител“ се възползва от страданията на българите, като ги увещава, че ако се присъединят към Патриаршията, ще запазят домовете си от огъня.
В условията на жестоки схватки между четите на ВМРО и гръцките андарти се стига и до трагичния 25 март 1905 г. Летописецът на борбите за свобода на македонските българи Христо Силянов описва станалото в своя втори том на „Освободителните борби на Македония“. Силянов разказва как, под командването на капитан Вардас, над 100 въоръжени гърци обграждат Загоричани призори на Благовещение. Коварните андарти използват като сигнал за началото на атаката си турска военна тръба. Спящите селяни са свикнали с честите проверки на османския аскер и без да се тревожат остават в леглата си. Тогава врагът нахлува в селото и подлага на сеч населението му, а командата на Вардас е: „От 16 години нагоре да не остане никой жив”.
„На Загоричани, цветущо до въстанието българско село, с повече от 500 къщи — най-голямото в костурско — се падна да изпита, в най-голям размер и в най-потресна форма, садизма на гръцките андарти. Родното село на полковник Янков нямаше друга вина, освен тая, че, от година и половина насам, оставайки глухо на увещанията и заплашванията на Каравангелис, беше станало трън в очите на Костурския митрополит“, пише Силянов в своята книга.
Зверствата на гърците привличат вниманието на Великите сили. След 4 дни на място пристигат консулите на Русия и Австро-Унгария, намиращи се в Битоля, както и двама италиански и трима османски офицери. Според думите на един от италианските офицери, воювал дълго време в Северна Африка: „Избиване с такава префинена жестокост не съм видял досега и не намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието“.
Думите наистина са слаби, за да опишат стореното. Още повече, че става въпрос за клане над православни християни, извършено от техни едноверци в дена на един от големите православни празници. Някой би казал, че е в духа именно на християнския морал да прощаваме прегрешенията на другите спрямо нас. Друг би заявил, че случилото се отдавна е минало и няма отношение към настоящето, в което България и Гърция са съюзници в ЕС и НАТО. Да, днешните реалности са различни от онези в началото на миналия век, но чак толкова ли са по-различни? Колко трябва да са се променили нещата, при положение, че паметници на водачите на андартите продължават да бъдат издигани в най-големите градове на Гърция? Фактът, че ние като българи, с присъщата си незаинтересованост от историческото минало, сме забравили подобни трагедии, не означава, че съседите ни задължително са си променили отношението към нас.