София 30 °C
Велико Търново 31 °C
Пловдив 33 °C
Варна 26 °C
Бургас 26 °C
Начало Новини Предавания На живо

Одрин е непревземаема крепост, но за българите – кой знае... (галерия)

На 13 март 1913-а, по време на Балканската война, българската армия постига една от най-славните победи в историята си

Одрин е непревземаема крепост, но за българите – кой знае... (галерия)

На 13 март 1913-а, по време на Балканската война, българската армия постига една от най-славните победи в историята си

2 месецаИстория 417 Ивана Иванова


Точно преди 106 години, на 13 март 1913-а, по време на Балканската война, българската армия постига една от най-славните победи в историята си - превземането на Одринската крепост. По онова време Одрин е смятан за една от най-силните крепости в Югоизточна Европа и стратегически пункт по пътя към Цариград.

След поражението в Руско-турската война от 1877-1878 г. Османската империя губи естествените отбранителни линии - река Дунав и Балкана. Възниква нужда от създаване на нови такива за защита на столицата Цариград. За целта се възобновява старата Одринска крепост, която заедно с Лозенград и още няколко, образуват нова отбранителна линия. Одрин е разположен при сливането на реките Марица, Тунджа и Арда, по долините на които минават най-удобните пътища за съобщения с имперската столица.

Укрепен, Одрин затваря пътищата, водещи от запад и север към Цариград. При евентуалното му вражеско превземане, турците биха се лишили от преимуществата, които им дава градът. Именно това е целта на българската армия, като по този начин тя би отстранила едно важно препятствие, би добила свобода и простор за по-нататъшни действия, и най-вече - би направила решителна крачка към заветната цел - победата във войната.

Българската войска достига и обсажда Одрин още в началото на октомври 1912 г., съвсем скоро след началото на Балканската война. Обсадата продължава цели пет месеца.

Решителната атака на българските части започва на 11 март 1913 г. Започва артилерийски обстрел на Одринската крепост, който продължава повече от 10 часа. На следващия ден, 12 март, призори започва настъплението на пехотата. Вечерта последва общ щурм, предшестван от силен артилерийски огън. В 2 часа през нощта е превзет силно укрепеният форт Айджиолу, последван от укрепленията Айвазбаба и Кестенлик. След 8-часовата атака, сутринта на 13 март комендантът на Одринската крепост Шукри паша капитулира заедно с целия одрински гарнизон. Той предава сабята си на командващия Втора българска армия ген. Никола Иванов. Над най-голямата одринска джамия Султан Селим се развяват български трибагреници. Няколко дни по-късно в града влиза Н.В. Цар Фердинанд, а българската войска преминава триумфално по одринските улици.

Равносметката е над 11 хил. убити турски войници и офицери и почти 52 хил. пленени. Пленяваме и 413 оръдия, над 12 хил. пушки и голямо количество друго военно имущество. Загубите от наша страна са 1316 убити, 451 безследно изчезнали и повече от 6 хил. ранени.

Превземането на Одрин е последният решителен удар срещу Османската империя и само две седмици след поражението си, тя е принудена да започне мирни преговори. На 12 април е подписано примирие, а на 30 май 1913 г. Лондонският мирен договор, с който Балканската война приключва окончателно.

Един разказ на запасен полковник и белетрист Кирил Искров от 1936 г. разкрива картината на сраженията:

"Сурова беше тракийската пролет. Дните започваха дъжделиви, мрачни и студени. Окопите бяха се изпълнили с вода и кал, започваше и сняг да превалява. Едно такова противно време брр... най-отвратителното и тежко време на бойното поле... Облаци, като огромни платна се носеха ниско над обсадения град и мокрите хълмове. Наоколо и от двете страни враговете не проявяваха особена дейност. Отвреме навреме се чуват далечни изстрели, а в рововете чичовците от резервните полкове - 56-ти, 57-ми и др., дали гръб в гръб, захапали лулите и мълчат. Не спят, но нямат желание да говорят. Някаква мисъл бразди по образите им. Те очакваха, най-после, началото на края. Одрин трябваше да падне, всички се съгласяваха с тая мисъл, но като че ли никой не смее гласно да я изрази.

Чичовците дремят, като при всеки тежък гърмеж отварят лениво изморените си очи, усмихват се, нещо си казват на себе си - гърмежи като гърмежи, и пак се унасят в тежки мисли. Окопите все тъй остават неми и мъртви.

През тая паметна нощ по целия хоризонт се започна една ужасна канонада. Българската артилерия неочаквано се нахвърли върху крепостта, след като беше изкарала своя зимен сън. Тя беше започнала да обстрелва едновременно всичките укрепления, да държи под огъня си цялата местност, с нейните долове, уврази, скрити подстъпи, целия град. Земята кънтеше под тая стрелба, къщите на стария град трепереха от основите си. Ясно беше за целия гарнизон на крепостта, че българите са решени на последни усилия. Всички оръдия бяха длъжни да стрелят, да стрелят колкото могат, без да се жалят снарядите, каквито бяха струпали през зимата цели купища. Високо във въздуха започнаха да се изнизват една след друга множество ракети, които като огнени стрели осветяваха наоколо, ясно се виждаше при тая светлина, че в турските окопи ставаше нещо. Това бързо нападение беше смутило турците и те на първо време не можеха нищо да направят. По-късно се овладяха и започнаха една разбъркана и безрезултатна артилерийска стрелба.

И в тая нощ, след като премина артилерийската буря, чичовците бяха завзели първата турска линия. Укрепленията Маслака и Малтепе бяха паднали.

Всички искаха да бъдат напред и частите, които бяха определени в резерв, ги измъчваше една дива ярост, че още стоят, без да вземат участие. Те очакваха най-после заповед да тръгнат към огнения кръг, който беше обхванал всичките фортове.

Започваше втора нощ - все тъй кървава и страшна, както първата. Дъждът беше спрял и небето беше очистено, а луната с меката си светлина осветяваше набраздената земя. Цялата блокадна армия на генерал Никола Иванов заживя с едно желание - да се върви напред, дори и с цената на много жертви, всички - и млади, и стари, искаха да вървят неудържимо само напред. Това беше един порив, това не беше сън, а една действителност, която искаше, по силата на една благородна страст - тая, която ражда храбростта, да вървят само напред. На първо време беше нужно да се завладеят фортовете Айвазбаба и Айджиолу - такава заповед беше дадена.

Изпълнението на последната се възложи на войските от източния сектор, командвани от генерал Георги Вазов, като бяха определени множество батареи да вземат активно участие в тоя участък, а на тия от останалите сектори и на артилерията на Втора сръбска армия да поддържат с огъня си едно недоумение в главата на одринския гарнизон.

За близко съдействие на пехотните части от източния сектор бяха определени 1/5 и 2/8 артилерийски отделения, като придружаваща артилерия, командвани от майор Друмев и капитан Игнатов.

Бойното поле беше затихнало, когато батареите бяха почнали да се преместват и заемат своите места, което не продължи дълго. Турски тежки оръдия стреляха с фугаси, на много места. Движейки се напред, батареите минаваха покрай пехотни части, които бяха се спрели зад някоя гънка на местността, за да се предпазят от кръстосаните изстрели на турците и по тоя начин не смееха да вдигнат главите си. Това продължи почти цялата нощ, без да може да се отбележи от пехотата някой по-съществен резултат.

Зазоряваше се вече. Всички спят мъртво. Те са капнали за сън - бедните войници... Нижеха се един след друг безцветни часове. Всичко беше се отдало на сън, бойното поле замираше от умора, а заповедта да се завладеят фортовете все още беше в сила.

Цялото полесражение като че ли беше вкаменено, някаква мъртва стража, която сякаш се беше оставила да бъде избита или която нямаше сили да се пробуди...

В тоя мъртъв час нощта изведнъж беше смутена. Българският порив избухна с всичката енергия там, дето намереше силни гърди да издържат неговата сила и напрежение. Батареите от 1/5 и 2/8 отделения бяха се втурнали в пълен кариер към крепостта!

Всяко оръдие беше знаме, което летеше напред и върху гордите рамена на храбрите артилеристи действително стояха горещи глави, които тъй дръзко се переха нависоко, без да се страхуват от снарядите и пушечните изстрели, идващи от турските укрепления.

Турците, виждайки на близо пред тях да се изпречва такава хубава цел, каквато представляваше настъпващата артилерийска колона, започнаха да я обстрелват с пушки и картечници. Падат мъртви коне и ездачи, въпреки всичко тия обезумели колесници не спираха, влачени от буйни коне, над чиито гърбове непрестанно се виеха и плющяха болезнено камшици.

Това беше един странен парад на не повече от 300-400 крачки пред турците.

"Какво може да бъде това?! Къде отиваме?..." - питат се с горещите погледи на артилеристите, те не могат да чуят в тая димяща атмосфера и собствените си гласове, дали това не е някакво безумие?...

Ей Богу, в тоя героичен момент, всички без да си отговорят на множеството бързо преминаващи през нагорещените им мозъци въпроси, отиваха решително в прегръдките на страшната смърт. Да се разколебаят, да отстъпят, нямаше сила да ги спре и върне назад! Едно здраво съзнание ги тласкаше, че те трябва да следват командира на отделението, който е напред пред тях, който знае всичко, който носи отговорността за техните дела... Затова трябва да се последва, да се умре, ако е необходимо.

И младите подпоручици Михов и Илинов, бързо заели местата на батарейни командири, чувстват само, че са длъжни да умрат в служба на отечеството. След тях батареите ги следват, със завидна вярност и преданост. Всички, само с едно желание - да умрат като храбреци. Защото няма по-скъпо нещо от войнишката чест!

- Напред! - се носеше пронизително една страшна команда в тоя ранен час. Карай, карай, не спирай! Прережи тегличите, застреляй коня, да не пречи!

Ах, Боже, та това беше една картина, пълна с вълшебство и стихия.

- Стой! Откачи! - командват батарейните командири.

- По укреплението! Мерник четири! По три бързо!

Следват безспирно тия кратки команди, произнесени в няколко мига и не закъсня след това по цялата линия да се понесе едно диво "Ура!", заглушено от стрелбата на оръдията. Следват един след друг, в един страшен вой артилерийските изстрели, те обстрелват турските позиции с картеч, срещу която стрелба обезумелият гарнизон на крепостта се нахвърля с жесток огън срещу батареите и още малко те с ярост ще се спуснат върху тях и ще ги унищожат като нищо! Обаче, това не се допусна от чичовците - на 23-ти, 10-ти и още много другни славни български пехотни полкове, които като забелязаха какво беше извършила артилерията, се опомниха и се вдигнаха в множество вериги една след друга, последвани от сгъстени части, дружини, цели полкове в победен марш, цялата блокадна армия беше вече на крак. Не минаха няколко часа и Одрин падна под ударите на Втора българска армия!

Запяха медните фанфари на българските конни части, които в стройни редове, напети, красиви, окичени с цветя навлизаха в стария град, така както преди столетия са шествали като победители войските на Крум, Симеон и Калоян. След тях следваше една огромна маса стройни и едри мъже от българската пехота, които с песни, с накичени пушки и венци, начело с командващия армията генерал Никола Иванов, заедно със своя щаб, командващ войските от източния сектор - генерал Георги Вазов, и всички други, участващи в боя.

А в същото време храбрите артилеристи, с останалите си съвсем малко хора и коне, изкачваха няколкото оцелели оръдия върху старите фортове, да бъдат готови за нови борби, за нова атака.

И когато опасността отмина, те оставиха оръдията си и се натъркаляха изморени под тях. И конете ги последваха. Всички спяха в един здрав младенчески сън.

Героични дни на нашата хубава младост, на нашите идеали, които ние сме убедени, никога няма да бъдат забравени."

Кирил Искров, 1936 г.

Г