Честно казано - „Да въведем понятието „български срам” - малката проповед от еп. 214 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Говори ли ви нещо изразът „испански срам“? Може да сте го срещали тук-таме из Мрежата дори в политически коментари. Но където и да сте го чули, със сигурност сте се зачудили: „Защо пък баш „испански срам“? Истината е, че няма точен отговор. Нито че испанците са най-чувствителната нация в света, за да станат кръстници на състояние, в което човек изпитва изгарящо неудобство заради излагациите на някой друг. Има и друго тълкувание. След като предал Христос за 30 сребърника, Юда се ужасил от постъпката си и се обесил на едно дърво. От срам заради предателя дървото се разтреперило. И оттогава го кръстили „трепетлика“. На иврит названието е „испа“ и оттам тръгнал изразът „испански срам“. Но какъвто и да е коренът му, той значи, че се червиш и се гърчиш вътрешно ти, ако станеш свидетел на сцена, в която лице, което не познаваш лично, публична фигура или риалити герой, се държи нелепо, безобразничи, прави циркаджилъци, плямпа простотии. С други думи, опозорява се без да му пука, а на теб ти идва да се скриеш вдън земя. На наш терен - примери бол. Включваш за малко телевизора, за да видиш как бившият пазач Цончо в ролята на депутат и мегапатриот наплюва с тлъста плюнка свой колега в Парламента. И това ти стига. Или чуеш с какви махленски обиди се замерват народните ни любимци пред камерите, как истерясват, преструват се на фюрери или имитират Бойко, макар и да го мразят, държат се като великани, а пък са по кинта и петдесет и вътрешно, и външно… и си готов. Настръхваш от неудобство заради техните персонални издънки. Особено когато са жени и командорят фатмашки по примера на червената валкюрия Корнелия. А тя явно е изгубила способността си да се изчервява. Затова пък част от публиката поема срама й за своя сметка и се измъчва от това. Също както при поредното шоу на Беновска - все едно дали мята ябълки по този или онзи VIP главанак, оригиналничи, превзема се, крещи. Иде ти да се гръмнеш с патрони за глиган, както пеех пънкарите от „Контрол“. Само и само да си спестиш този сеир, както и на други съпернички в овъргалването на журналистиката в кал и в перушина. По същия начин ти идва да затвориш очи пред гюбеците на силиконката Андреа край гроба на Вазов и пред тоталното разгологъзване на чалгата по медиите във всичките й публични превъплъщения. Нерядко в компанията на не по-малко трагикомични водещи със сбъркана професионална, ако не и сексуална ориентация. Но само това да беше! Всеки човек със съхранени морални репери и с респект към доброто домашно възпитание, отдавна да е изгорял от срам. „Испански срам“. Но забележете, това е твърде лично чувство. Не е лесно то да бъде споделено публично поради куп подсъзнателни страхове да се поставиш на мястото на този, от когото се срамуваш. И не ли време, питам ви, да въведем понятието „български срам“, за да опишем не индивидуалния, а колективния ужас от това, че някакви случайници, овластени по задкулисен, ченгеджийски начин, когато се излагат, го правят от името на цялата нация. Плещят за национална сигурност, плямпат за национално достойнство, когато открито ги предават пред очите ни. Окарикатуряват името България, превръщайки своите характеропатии, своите скрити зависимости, лицемерието си, малодушието си в общ национален белег. Да припомням ли за панаирите на Борисов пред европейските лидери и щатските големци? Как им се мазнеше, а зад гърба им ги „таковаше с 200“. Те пък му отвръщаха с насмешливо снизхождение и с иронични подмятания по западната преса за тъмните петна в миналото му на пожарникар, уж разкаял се бандит и бодигард. Путин откровено го презираше, но пък приемаше подаръците му под формата на кучета и газови тръби като откуп за двуличието му и крадливостта на обкръжението му. Дебелото му обкръжение... И този фарс се лепна върху репутацията на държавата България, но никой на запад не умря от „испански срам“ заради това. Западняците не се червят заради нас. По-скоро тайно или явно ни се надсмиват, съдейки какво пишат за положението у нас, за сглобките с корупцията, за партийните кръвосмешения, за декоративния евроатлантизъм. А тези дни и за цирковете при посрещането на Володимир Зеленски в София с показното саморазобличение на президента Радев като радетел на кървавия „руски мир“, морално шамаросан от украинския си колега заради безчувствието си към жертвите на мръсната путинска война. Но срамът остава за всички нас, за българите, че търпим шепа политически ментета и парашутисти да ни позорят пред света, включително и псевдопатрЕоти, назначени от Москва за шепа ръждясали копейки. О, да! Светът знае какво е „български чадър“, знае какво е „българска следа“. Но е време да научи какво е „български срам“. Защото само „испанският“ не стига за помъдряване.