45% от българите (и близо 100% от привържениците на националистическите партии) предпочитат силната ръка на лидер, който „не е възпрепятстван от парламент и избори“. 35% предпочитат либералната демокрация. Това става ясно от новото изследване на Румена Филипова и Руслан Стефанов от Центъра за изследване на демокрацията. Подобни резултати няма никъде другаде в Европа – дори в „нелибералната“ Унгария повече хора предпочитат демокрацията, казват авторите. Резултатите от тяхното проучване всъщност повтарят тенденция, установена и от много други изследвания. А тя трябва да ни тревожи. Защо в България толкова много хора искат твърда ръка?
Как да си обясним този феномен?
Нека първо да отбележим недоразумението около думата „либерален“, целенасочено поддържано в нашите медии. Либерални мерки срещу вируса – значи хлабави, несериозни. Само че пак либералите искат реформа на правосъдната система и строги наказания за злоупотребите на управляващите, докато предполагаемите консерватори предпочитат да бранят властта. Либералите искат да не се бъркаме в частния сексуален живот на хората, само че пак либерали са за отговорно носене на маски и борба срещу климатичните промени. Върви, че разбери! Във всеки случай терминът „либерална демокрация“, според мен, подвежда много хора, особено тези с по-ниско образование, както се вижда и от изследването. Вероятно те мислят, че става дума за управление на либерали, не за управление на мнозинството, което пази правата на малцинството.
Но въпросът не е в думите. Копнежът по силна ръка е израз на разочарованието от многобройните блокажи на демократичната машина. Всяко дело се обжалва, всеки закон посрещат с протести и дори Европейският съюз може да бъде обездвижен заради вета на безотговорни страни като Кипър, Полша, Унгария или България, които решават свои вътрешни проблеми, заплашвайки да съсипят общия интерес. Подобно отчаяние кара повечето българи да смятат, че каквото и да става, олигарсите управляват страната и нищо не може да се промени. Виж, силният лидер, невъзпрепятстван от избори и парламент, е чистата воля – казва и прави. Но защо този лидер ще реши да се противопостави на „олигарсите“ и да служи на народа, който няма да го избира – това си остава една народо-психологическа загадка.
Ако опитаме да намерим обяснение, то сигурно ще е свързано с победата на популизма днес – волевият лидер се легитимира пред народа, като прехвърля вината за всички неблагополучия върху институциите под себе си, върху експертите, върху митичната „дълбока държава“, която бори Тръмп, а вече и някои наши хубавци. Това противопоставяне очевидно е проникнало в съзнанието на хората: на едната страна е лидерът, който иска да ни направи добро, на другата – лошите под него, които го дърпат назад. Излиза министър Ангелов, излиза Ревизоро – и почват да се жалват, че оглавяваните от тях министерства не били реформирани. Виж ги, хората искат да ни направят добо, ама не им дават, демокрацията го спира! Нали си представяме с кого се идентифицира телезрителят в това реалити?
Кривата на демократичните предпочитания показва, че най-силни те са при средната възраст, т.е. млади и стари предпочитат авторитаризма. Ще кажете младите не помнят комунизма, не са ги стригали на улицата, не са им забранявали да слушат „вражески“ радиостанции. Ами старите?
За подобни реултати в други страни често казват, че доверието в демокрацията е свързано с усещането за собствена субектност. Хората на средна възраст имат активна роля в живота, вярват, че от тях нещо зависи – и в службата, и в политиката. Старите обаче вече не могат особено да влияят на света. Оттук и усещането, че и демократичните процедури нямат особен смисъл. А особено при младите пък желанието за гласуване, активизъм, участие е заменено от един моден фентъзи-национализъм, изтъкан от гордости, геройства, исторически обиди.
В тази връзка една от най-любопитните констатации на изследването е свързана с това срещу какво е готов гражданинът да замени демокрацията. За 50% сделката има срещу по-високи доходи, а това говори основно за икономическа самооценка. 57% биха жертвали демокрацията срещу по-голяма сигурност. В това понятие можем да търсим различни смисли, особено ако се има предвид, че на границата ни не е струпана чуждестранна армия. Сигурност, че ще запазя работата си? Сигурност, че няма да ме оберат? Сигурност, че едър бизнесмен няма да ми присвои бизнеса? Медицинска сигурност?
Русия ли ще ни защитава?
Тук идва най-интересното: цели 54% биха заменили демократичните си права срещу „съхраняване на изконни ценности“. Ха така, каква ще е тази демокрация, дето не защитава ценностите ни, не е ли тъкмо това формулата на авторитаризма, питат се вероятно те. Мога само да гадая какво са имали предвид отговарящите, познавайки пропагандата, с която ни заливат кафявите медии. Вероятно са повярвали, че демокрацията иска да ни принуди да си сменяме пола и да живеем в гей-бракове, да приемаме бежанци и да се откажем от Гоце Делчев. Тя значи не е наша собствена форма на държавно устройство, а резултат от брутален външен натиск – на запада и по-специално САЩ, които за повече от една трета застрашават идентичността ни. Пък и истинските олигарси са всъщност от там, нали така? И кой ще ни защити? Ами Русия. Там демокрация няма. Само „традиционни ценности“.