Все повече се убеждавам, че ние сме нация от далтонисти. Имаме масови смущения във възприемането на цветовете. Трябва да ни вземе на учет някоя световна организация поради нашия колективен дефект, който ни прави уникални и ненадминати както в отношенията помежду ни, така и спрямо останалото човечество. Но далтонистът не знае, че е далтонист, преди да му кажат това специалистите. Недостатъкът не му пречи. Той си е ОК с това, че вижда света, обагрен предимно в различни нюанси на сивото, например. И за него мишката трябва да е съвършеният образ. Мерилото за правдивост. Радост за окото, а оттам и за душата. Има и друг вид цветна слепота, при която не се възприема червеното. Вместо него преобладават зеленикавите оттенъци, оттенъците на блатото. Третият вид далтонисти пък виждат почти всичко в розово, в розови нюанси, но примесени с отровно-зеленикави багри. И това състояние едва ли е за завиждане. При него действителността вероятно прилича на нещо повърнато след преяждане и препиване на баровски коктейл с мутри и силиконки. Предполагам се сетихте, че това с нацията от далтонисти е метафора. „Метафора“ на гръцки значи „каручка“, с която могат да се пренасят неща от едно място на друго. „Каручката“ на моята мисъл, признавам ви, е уморена от щуране между повтарящи се, но необясними на пръв поглед глупости в нашия обществен живот. Затова моята „каручка“ пренесе далтонизма от сферата на физиологията в сферата на народопсихологията. И изведнъж нещата си дойдоха по местата. Ние българите наистина често се държим като морални и политически далтонисти. Затова тук, в България, нямаме проблем на черното да се казва бяло и обратно. Най-вече, когато го твърдят управляващи от всякаква коалиционни комбини и времена, комбини с размити партийни цветове. Те с еднаква лекота смесват истина и лъжа в различни нюанси на сивото, докато човек спре да ги различава. И докато играта на властимащи и на опозиция се превърне във въртележка от избори и от договорки. Във все по-бясното й въртене цветовете започват да се сливат и обезличават, а смисълът се изпарява. След цели три парламентарни избора през тази отиваща си година положението стана далтонистко отвсякъде. След 12 години на власт и почти узаконена корупция ГЕРБ се оказаха в опозиция. И яростно крещят срещу корупцията, забравяйки, че я превърнаха в своя запазена марка. Сега из медиите истеризират на тема морал и почтеност все същите втръснали дежурни говорители на Борисов, които преди твърдяха, че Гешев е радост, че Пеевски е най-големият дарител, че кюлчетата в чекмеджетата от спалнята на Вожда са фалшива новина, а грабежът на милиони левове чрез процедури за предварително плащане на приятелски фирми са грижа за инфраструктурното благо на народа. Същите тези, които си запушваха ушите за всички последни места, отреждани на България в класациите на Европа, днес ни отварят очите за подмяната на обещаната отпреди изборите промяна. Това обаче, което очите на избирателите все по-масово виждат, е всепоглъщаща сивота. Политическа сивота. А сивотата ражда емоционална тъпота. Тя превръща публиката в тълпа. Но и самата промяна, която даде име на новосъздадената партия-победител, попадна в далтонистки капан. Въпреки първото място, изборните резултати я принудиха да преговаря за четворна коалиция, за да скрои на всяка цена правителство без партиите на т.н. „статукво“ – ГЕРБ и ДПС. Така промяната сякаш ослепя за червеното като част от традициите на статуквото в българската политическа палитра. И влезе в преговорния капан, заложен от лукавата червена лидерка Корнелия Нинова. Защото Нинова се оказа наследница на най-коварните апаратни трикове и муцуни в столетницата, завещани още от времената на партията-майка БКП. И така Нинова успя да подложи динена кора на младите основатели на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев. Принуди ги да се пазарят за коалиционното й благоволение в собствения й кабинет на „Позитано“ по късни доби. И то така, че да бъдат засечени от папараци на издание, което е под контрола на Борисов. Това ги постави в ролята на незрели политици, слепи за червената опасност. Уязви ги в претенцията им за почтеност, за нулева търпимост към корупционните зависимости. Отгоре на всичко разклати доверието в заявките им за лоялност към президента Радев, от когото Нинова се отрече тъкмо заради неговата подкрепа за „Продължаваме промяната“. Това изправя симпатичното харвардско дуо пред опасността да номинира Нинова, представете си, за шеф на Парламента. И то като компенсация за оставката й като лидер на БСП, защото нямаше как да няма оставка след разгромното изборно поражение на социалистите. Но ако това се случи, Нинова – шеф на Парламента, ще е в разрез със собствения им морален интегритет в прогизналата от безпринципност и подлости българска политическа среда. И така далтонизмът окончателно ще стане национална диагноза. И тогава не само на черното ще се казва бяло и обратно. Но ще се загуби напълно разликата между добро и зло. И това ще е краят на България.
„Диагноза “политически далтонизъм“ – малката проповед от еп. 139 на „Честно казано с Люба Кулезич”
Все повече се убеждавам, че ние сме нация от далтонисти. Имаме масови смущения във възприемането на цветовете. Трябва да ни вземе на учет някоя световна организация поради нашия колективен дефект, който ни прави уникални и ненадминати както в отношенията помежду ни, така и спрямо останалото човечество. Но далтонистът не знае, че е далтонист, преди да му кажат това специалистите. Недостатъкът не му пречи. Той си е ОК с това, че вижда света, обагрен предимно в различни нюанси на сивото, например. И за него мишката трябва да е съвършеният образ. Мерилото за правдивост. Радост за окото, а оттам и за душата. Има и друг вид цветна слепота, при която не се възприема червеното. Вместо него преобладават зеленикавите оттенъци, оттенъците на блатото. Третият вид далтонисти пък виждат почти всичко в розово, в розови нюанси, но примесени с отровно-зеленикави багри. И това състояние едва ли е за завиждане. При него действителността вероятно прилича на нещо повърнато след преяждане и препиване на баровски коктейл с мутри и силиконки. Предполагам се сетихте, че това с нацията от далтонисти е метафора. „Метафора“ на гръцки значи „каручка“, с която могат да се пренасят неща от едно място на друго. „Каручката“ на моята мисъл, признавам ви, е уморена от щуране между повтарящи се, но необясними на пръв поглед глупости в нашия обществен живот. Затова моята „каручка“ пренесе далтонизма от сферата на физиологията в сферата на народопсихологията. И изведнъж нещата си дойдоха по местата. Ние българите наистина често се държим като морални и политически далтонисти. Затова тук, в България, нямаме проблем на черното да се казва бяло и обратно. Най-вече, когато го твърдят управляващи от всякаква коалиционни комбини и времена, комбини с размити партийни цветове. Те с еднаква лекота смесват истина и лъжа в различни нюанси на сивото, докато човек спре да ги различава. И докато играта на властимащи и на опозиция се превърне във въртележка от избори и от договорки. Във все по-бясното й въртене цветовете започват да се сливат и обезличават, а смисълът се изпарява. След цели три парламентарни избора през тази отиваща си година положението стана далтонистко отвсякъде. След 12 години на власт и почти узаконена корупция ГЕРБ се оказаха в опозиция. И яростно крещят срещу корупцията, забравяйки, че я превърнаха в своя запазена марка. Сега из медиите истеризират на тема морал и почтеност все същите втръснали дежурни говорители на Борисов, които преди твърдяха, че Гешев е радост, че Пеевски е най-големият дарител, че кюлчетата в чекмеджетата от спалнята на Вожда са фалшива новина, а грабежът на милиони левове чрез процедури за предварително плащане на приятелски фирми са грижа за инфраструктурното благо на народа. Същите тези, които си запушваха ушите за всички последни места, отреждани на България в класациите на Европа, днес ни отварят очите за подмяната на обещаната отпреди изборите промяна. Това обаче, което очите на избирателите все по-масово виждат, е всепоглъщаща сивота. Политическа сивота. А сивотата ражда емоционална тъпота. Тя превръща публиката в тълпа. Но и самата промяна, която даде име на новосъздадената партия-победител, попадна в далтонистки капан. Въпреки първото място, изборните резултати я принудиха да преговаря за четворна коалиция, за да скрои на всяка цена правителство без партиите на т.н. „статукво“ – ГЕРБ и ДПС. Така промяната сякаш ослепя за червеното като част от традициите на статуквото в българската политическа палитра. И влезе в преговорния капан, заложен от лукавата червена лидерка Корнелия Нинова. Защото Нинова се оказа наследница на най-коварните апаратни трикове и муцуни в столетницата, завещани още от времената на партията-майка БКП. И така Нинова успя да подложи динена кора на младите основатели на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев. Принуди ги да се пазарят за коалиционното й благоволение в собствения й кабинет на „Позитано“ по късни доби. И то така, че да бъдат засечени от папараци на издание, което е под контрола на Борисов. Това ги постави в ролята на незрели политици, слепи за червената опасност. Уязви ги в претенцията им за почтеност, за нулева търпимост към корупционните зависимости. Отгоре на всичко разклати доверието в заявките им за лоялност към президента Радев, от когото Нинова се отрече тъкмо заради неговата подкрепа за „Продължаваме промяната“. Това изправя симпатичното харвардско дуо пред опасността да номинира Нинова, представете си, за шеф на Парламента. И то като компенсация за оставката й като лидер на БСП, защото нямаше как да няма оставка след разгромното изборно поражение на социалистите. Но ако това се случи, Нинова – шеф на Парламента, ще е в разрез със собствения им морален интегритет в прогизналата от безпринципност и подлости българска политическа среда. И така далтонизмът окончателно ще стане национална диагноза. И тогава не само на черното ще се казва бяло и обратно. Но ще се загуби напълно разликата между добро и зло. И това ще е краят на България.