„Нищо не сближава по-добре от съвместното повръщане“. Помня тази самоиронична фраза отпреди години, когато четох автобиографичния роман на самоубилата се американска поетеса Силвия Плат. В „Стъкления похлупак“ тя описва сцена с непознато момиче в асансьор след буйно пиянско парти, когато и на двете им прилошава неустоимо. Нелепото премеждие ги сприятелява на фона на лицемерната, псевдопуританска среда на едноетажна Америка в началото на 60-те. Както се сещате, това е доста екстравагантен образ на отвращението от фалшивото морализаторстване и мисловната скованост. За съжаление, култовото изречение за сближаващата сила на съвместното повръщане непрекъснато ми напомня за себе си. Нищо, че от старта на 21-ви век са изминали повече от две десетилетия. А ние сме си все тъй далече от Америка, че чак и на Европа сме се превърнали в провинция. Затънтено място, където някакви патриотично вапцани кресльовци разтерзават до смърт българската народопсихология. Ругаят де що видят нещо либерално и прозпадно като човешки стил и като политическа цел. Слагат се на поредния кремълски сатрап или доброволно по ахмашки, или за някакви си кирливи 4000 лева. Тровят въздуха с омразата си към всеки рационален опит да се ремонтира тази наша клета държава в дух на законност и на справедливост, без съветската машинария на корупцията, на каскетите и на възнаграденото бездарие. Само включете телевизора или се набутайте в Интернет, за да ви залее моментално помия от дезинформация с дъх на путинофилия. Да ви плесне през очите злоба, гарнирана с милиционерски доноси и с дебелашка пропаганда, по адрес на всеки политически младок, осмелил се да скочи във врящия казан на властта без спасителна жилетка, срещу водовъртежа от заварени и нови кризи. И при това без натрупано управленско лукавство. Без опит за битка с алигаторите в българското политическо блато, готови да те схрускат, барабар с престижната ти диплома и с надписа на плаката: „Продължаваме промяната“ и „Нас не ни е страх“. Дори по времето на премиера-демократ Иван Костов, който до голяма степен успя да откъсне България от съветската орбита в края на 90-те, мафията не е била тъй бясна, тъй яростна, както само за шестте месеца премиерстване на Кирил Петков и екипа му. При това те се оказаха заклещени в коалиция, минирана отвътре с дрязги, с активни мероприятия, с лидерски характеропатии. Също и с тънки геополитически сметки как да бъде изтъргувана България в кървавия военен покер на Путин срещу Украйна и света. Да, партията на промяната направи грешки. Прояви наивност и сговорчивост там, където трябваше да разсича възли, вместо да се мъчи да ги разплита. Изпусна момента още в началото да ликвидира с подръчни парламентарни средства мафиотските зависимости в съдебната система. Не успя да прекъсне навреме хранителните вериги на руските проксита в икономиката, в енергетиката, в медиите. Сама си подля вода с куп пиарски гафове, с хлапашка самонадеяност, с емоционални залитания и с кадрови злополучия с мирис на шуробаджанащина. Не й стигна времето да изгради здрави организационни структури извън столичните приятелски кръгове и площадни съмишленици. И все пак за своите шест месеца живот показа гръбнак и решителност срещу руския енергиен и шпионски рекет. Посегна на поне две от пипалата на корупционния октопод: по границата и в част от апетитните за крадене обществени поръчки. Показа, че може да носи на шантаж и на долни жълто-кафяви компромати. Но не й стигна времето. Удариха я в гръб с най-подлото хладно оръжие в политиката: демагогията и фалшивата морална превъзбуда на политическите шмекери. Как човек да спре позивите си за повръщане пред вида на поредния парламент, развратен от ежби и простащина, негоден да излъчи достойнство, възпитание, култура? Ето така се превръщаме в съмишленици по степента на стомашно разстройство, поразило ни като колективно отвращение от политиката, упражнявана като заговор срещу елементарната почтеност. Не ни остава друго, освен горчивата ирония на Силвия Плат: „Нищо не сближава по-добре от съвместното повръщане“. Да, гадно е. Гадно е, че сме принудени да осъзнаем близостта си на човеци и на граждани по този начин. Но пък той може да ни отрезви от предизборните ни пиянства, последвани от махмурлука на излъганите ни илюзии. И щом ще ходим на избори за четвърти път за година, нека поне го направим на празен стомах и с чиста глава. Нарича се детокс срещу лъжа, която иска власт на всяка цена, но за наша сметка, с нашите пари и с нашите надежди да станем нормална, работеща държава.
„Детокс по време на избори“ – малката проповед от еп. 171 на „Честно казано с Люба Кулезич”
„Нищо не сближава по-добре от съвместното повръщане“. Помня тази самоиронична фраза отпреди години, когато четох автобиографичния роман на самоубилата се американска поетеса Силвия Плат. В „Стъкления похлупак“ тя описва сцена с непознато момиче в асансьор след буйно пиянско парти, когато и на двете им прилошава неустоимо. Нелепото премеждие ги сприятелява на фона на лицемерната, псевдопуританска среда на едноетажна Америка в началото на 60-те. Както се сещате, това е доста екстравагантен образ на отвращението от фалшивото морализаторстване и мисловната скованост. За съжаление, култовото изречение за сближаващата сила на съвместното повръщане непрекъснато ми напомня за себе си. Нищо, че от старта на 21-ви век са изминали повече от две десетилетия. А ние сме си все тъй далече от Америка, че чак и на Европа сме се превърнали в провинция. Затънтено място, където някакви патриотично вапцани кресльовци разтерзават до смърт българската народопсихология. Ругаят де що видят нещо либерално и прозпадно като човешки стил и като политическа цел. Слагат се на поредния кремълски сатрап или доброволно по ахмашки, или за някакви си кирливи 4000 лева. Тровят въздуха с омразата си към всеки рационален опит да се ремонтира тази наша клета държава в дух на законност и на справедливост, без съветската машинария на корупцията, на каскетите и на възнаграденото бездарие. Само включете телевизора или се набутайте в Интернет, за да ви залее моментално помия от дезинформация с дъх на путинофилия. Да ви плесне през очите злоба, гарнирана с милиционерски доноси и с дебелашка пропаганда, по адрес на всеки политически младок, осмелил се да скочи във врящия казан на властта без спасителна жилетка, срещу водовъртежа от заварени и нови кризи. И при това без натрупано управленско лукавство. Без опит за битка с алигаторите в българското политическо блато, готови да те схрускат, барабар с престижната ти диплома и с надписа на плаката: „Продължаваме промяната“ и „Нас не ни е страх“. Дори по времето на премиера-демократ Иван Костов, който до голяма степен успя да откъсне България от съветската орбита в края на 90-те, мафията не е била тъй бясна, тъй яростна, както само за шестте месеца премиерстване на Кирил Петков и екипа му. При това те се оказаха заклещени в коалиция, минирана отвътре с дрязги, с активни мероприятия, с лидерски характеропатии. Също и с тънки геополитически сметки как да бъде изтъргувана България в кървавия военен покер на Путин срещу Украйна и света. Да, партията на промяната направи грешки. Прояви наивност и сговорчивост там, където трябваше да разсича възли, вместо да се мъчи да ги разплита. Изпусна момента още в началото да ликвидира с подръчни парламентарни средства мафиотските зависимости в съдебната система. Не успя да прекъсне навреме хранителните вериги на руските проксита в икономиката, в енергетиката, в медиите. Сама си подля вода с куп пиарски гафове, с хлапашка самонадеяност, с емоционални залитания и с кадрови злополучия с мирис на шуробаджанащина. Не й стигна времето да изгради здрави организационни структури извън столичните приятелски кръгове и площадни съмишленици. И все пак за своите шест месеца живот показа гръбнак и решителност срещу руския енергиен и шпионски рекет. Посегна на поне две от пипалата на корупционния октопод: по границата и в част от апетитните за крадене обществени поръчки. Показа, че може да носи на шантаж и на долни жълто-кафяви компромати. Но не й стигна времето. Удариха я в гръб с най-подлото хладно оръжие в политиката: демагогията и фалшивата морална превъзбуда на политическите шмекери. Как човек да спре позивите си за повръщане пред вида на поредния парламент, развратен от ежби и простащина, негоден да излъчи достойнство, възпитание, култура? Ето така се превръщаме в съмишленици по степента на стомашно разстройство, поразило ни като колективно отвращение от политиката, упражнявана като заговор срещу елементарната почтеност. Не ни остава друго, освен горчивата ирония на Силвия Плат: „Нищо не сближава по-добре от съвместното повръщане“. Да, гадно е. Гадно е, че сме принудени да осъзнаем близостта си на човеци и на граждани по този начин. Но пък той може да ни отрезви от предизборните ни пиянства, последвани от махмурлука на излъганите ни илюзии. И щом ще ходим на избори за четвърти път за година, нека поне го направим на празен стомах и с чиста глава. Нарича се детокс срещу лъжа, която иска власт на всяка цена, но за наша сметка, с нашите пари и с нашите надежди да станем нормална, работеща държава.