В последното десетилетие поредица от протести и политически трусове – от Франция и САЩ до Тайван, Чили и Сърбия – очертават обща линия: масово недоверие към институциите и усещане, че управляващите елити са откъснати от обществото. Авторът свързва тези кризи с един по-дълбок проблем: структурна неспособност на изборната политика да създава представителна власт, дори когато формално гарантира „равенство на гласовете“.
Отправната точка е Франция през 2018 г., когато повишение на цените и въглероден данък (представен като екологична мярка) се превръщат в искра за движението на „Жълтите жилетки“. Неоновата жилетка – задължителна за френските шофьори – става символ на искането хората „да бъдат видени“. Протестите бързо прерастват в национално явление с масова подкрепа, но общественото съчувствие се пропуква, когато насилието и разрушенията започват да доминират публичния образ на движението.
Паралелът е Съединените щати и щурмът на Капитолия на 6 януари 2021 г., представен като кулминация на дяснопопулистки бунт, довел до смъртни случаи, ранени и паника сред законодателите. Посланието е, че демокрациите – дори най-утвърдените – са крехки, когато попаднат под натиск от демагогия и усещане за системна несправедливост.
Авторът поставя тези два примера в по-широк глобален контекст – Тайван (2014), Великобритания (2016), Чили (2019), Сърбия (2025) – като различни проявления на едно и също: разлом между гражданите и политическата система.
Какво „не работи“ според автора
Централната теза е, че изборите по природа произвеждат политически елит, който е твърде еднороден, за да управлява справедливо и ефективно. Това се случва чрез два механизма:
- Самоселекция – към изборната политика се насочват определени типове хора (амбициозни, властолюбиви, харизматични, често от по-високи социални слоеве), докато други се отказват още в началото.
- Човешки избор – първо от партийните апарати (подбор на „жизнеспособни“ кандидати), после от избирателите, които по естествен начин са склонни към предпочитания, пристрастия и символни критерии.
„Винаги има пристрастие на самоселекцията при властта… властта има склонност да привлича хора, които искат да контролират другите“.
В текста се подчертава, че проблемът не е просто историческо наследство или „лоши практики“, а по-скоро структурна характеристика: изборите неизбежно фаворизират черти като богатство, статус, самоувереност, красноречие, харизма, а това свива реалното разнообразие на властта.
Исландия като пример и граница на реформите
Ключов пример е Исландия след финансовата криза от 2008 г., когато политическият елит е изместен, а 36 банкери са осъдени. Страната започва конституционен процес, в който авторът вижда „пробивна“ идея: обикновени граждани да участват в писането на обществен договор.
Най-силният акцент е върху начина, по който Исландия опитва да постигне по-разнообразно представителство – чрез забрана действащи политици да участват в конституционния съвет. Тук се появява и формулировката за „политика без политици“: опит да се намали „професионалната“ затвореност на властта.
Но авторът твърди, че Исландия спира наполовина, защото оставя механизма на изборите: дори без професионални политици, изборите пак произвеждат подбор, който „стеснява“ представителството.
Финалната рамка: „либерална олигархия“, а не „истинска демокрация“
Изводът не е антидемократичен в класическия смисъл – изборите са признати като по-добри от власт, наложена със сила или традиция. Но според автора те водят най-често до:
либерална олигархия – управление на малцина, легитимирано от обществено съгласие, но не достатъчно представително, за да отговори на системните дефицити, които раждат нови вълни на гняв и нестабилност.
„Алтернативата не е да се изостави представителството, а да се преконфигурира.“