„Всички сме на електрическия стол“ – малката проповед от еп. 104 на „Честно казано с Люба Кулезич”

„София прилича на електрически стол“. До този разтърсващ извод е достигнал анонимен автор в някакъв сайт тези дни. Но защо в европейската ни столица се оказа актуална идеята на американския зъболекар д-р Албърт Саутуик от 1887 г.? Той по покана на властите в Ню Йорк тогава участвал в комисия със задачата да разработи нов, по-хуманен метод за изпълнение на смъртни наказания в сравнение с обесването или с обезглавяването. Така бил създаден „електрическият стол“. Първият екзекутиран по този по-хуманен начин бил един пройдоха от Бъфало, който заклал любовницата си с брадва. Отначало му пуснали по-слаб ток за 17 секунди, който обаче, не го убил, а само го разтресъл. Последвал втори успешен опит с ток от 2000 волта за по-дълго време и той свършил работата. Може би тъкмо тази общинска връзка в усъвършенстването на екзекуциите е дала повод на самородния български публицистичен талант да сравни София с „електрически стол“ в пробната фаза на употребата му. Нашият човек не казва кога да очакваме втората фаза. Но забелязал, че смъртта на убитото от удар с ток момче пред реномирана софийска болница онзи ден е подействала на гражданството като електрошок. Разтърсени столичани изведнъж прогледнали за ужасиите, които ги дебнат на всяка крачка по улиците на все по-скапващия се и погрозняващ град. Медиите отчетоха внезапен ръст на сигналите за оголени и необезопасени кабели и жици, стърчащи, висящи, пълзящи, където може и където не може да ви хрумне дори: по улични парапети, от стълбове и в шахти, между тротоарни будки и други неугледни, уж преместваеми обекти, но бетонирани от някой бърз рушвет или от алчността на някой местен фактор с партийни връзки. Една женица с вид на невестулка, пробудена от зимен сън, се провикна в репортаж за трагедията с момчето: „Можех да съм на неговото място! Всеки ден пресичам на това кръстовище! И стъпвам на капака на същата тази шахта“. Здрасти! Сетихте се значи, че може и вас да ви удари ток докато се правите на ударени за простотиите в управлението на София. А те крещят на всяка крачка. Но е по-удобно да си запушваме ушите и да си затваряме очите, за да сме рахат докато кметицата Фандъкова мърка усмирително за проверки, за санкции и за мерки с невидим резултат. По-точно… с видим! Защото хаосът в управлението на града напредва като бедствие, което обхваща цялата държава. И от колективен естетически тормоз над сетивата се превръща в повод за конкретни човешки екзекуции. Като убийство на невинен с ток, пуснат да тече нелегално по шумен булевард и да трепе подобно на палач, оставен без надзор. Да, сравнението на столицата с електрически стол всъщност е основателно. Защото се оказа, че нито общината, нито районното кметство „Триадица“ с трите будки на лобния тротоар, нито ЧЕЗ, нито болница „Св. Иван Рилски“ с двата павилиона за банички и за ядки в двора й, са наясно как токът се е превърнал в екзекутор. Отговорът на въпроса откъде идва, как минава през оголения кабел и стига до шахтата-убиец изплющя като електрически заряд и освети непрогледния административен мрак. Стана ясно, че шахтата няма собственик, не се знае кой я е отварял преди дни, защо е оставил кабела оголен и защо този кабел е ничий и в ничие поле на отговорност. Затова прокуратурата пак няма да открие виновници за поредната смъртна присъда над невинно дете. Лъсна обаче нещо по-страшно: че токът всъщност е убил детето законно, както написа седмичникът „Капитал“. Или по-точно това убийство законът не го лови. Защото не съществува, представете си, кадастър за подземната инфраструктура на столицата. Нищо не е направено през годините за това. Няма регистър на шахтите в София с техните геокоординати, с посочен собственик и с датите на извършени проверки. Едва след трагедията от „Демократична България“ настояха този подземен електрически град да бъде изваден от тъмната зона на чиновническото безхаберие, безконтролност и безотчетност – тези три стълба на корупцията. Надземна или подземна, тя убива в буквалния смисъл на думата. А ние всички сме на електрическия стол, всички. В очакване следващата смъртна присъда да бъде изпълнена с измамната надежда за хуманност, без ред и напосоки. По силата на общата ни съглашателска вина с липсата на управленска съвест, общинска или министерска, кметска или премиерска, все едно. „Честно казано“ започва…

„София прилича на електрически стол“. До този разтърсващ извод е достигнал анонимен автор в някакъв сайт тези дни. Но защо в европейската ни столица се оказа актуална идеята на американския зъболекар д-р Албърт Саутуик от 1887 г.? Той по покана на властите в Ню Йорк тогава участвал в комисия със задачата да разработи нов, по-хуманен метод за изпълнение на смъртни наказания в сравнение с обесването или с обезглавяването. Така бил създаден „електрическият стол“. Първият екзекутиран по този по-хуманен начин бил един пройдоха от Бъфало, който заклал любовницата си с брадва. Отначало му пуснали по-слаб ток за 17 секунди, който обаче, не го убил, а само го разтресъл. Последвал втори успешен опит с ток от 2000 волта за по-дълго време и той свършил работата. Може би тъкмо тази общинска връзка в усъвършенстването на екзекуциите е дала повод на самородния български публицистичен талант да сравни София с „електрически стол“ в пробната фаза на употребата му. Нашият човек не казва кога да очакваме втората фаза. Но забелязал, че смъртта на убитото от удар с ток момче пред реномирана софийска болница онзи ден е подействала на гражданството като електрошок. Разтърсени столичани изведнъж прогледнали за ужасиите, които ги дебнат на всяка крачка по улиците на все по-скапващия се и погрозняващ град. Медиите отчетоха внезапен ръст на сигналите за оголени и необезопасени кабели и жици, стърчащи, висящи, пълзящи, където може и където не може да ви хрумне дори: по улични парапети, от стълбове и в шахти, между тротоарни будки и други неугледни, уж преместваеми обекти, но бетонирани от някой бърз рушвет или от алчността на някой местен фактор с партийни връзки. Една женица с вид на невестулка, пробудена от зимен сън, се провикна в репортаж за трагедията с момчето: „Можех да съм на неговото място! Всеки ден пресичам на това кръстовище! И стъпвам на капака на същата тази шахта“. Здрасти! Сетихте се значи, че може и вас да ви удари ток докато се правите на ударени за простотиите в управлението на София. А те крещят на всяка крачка. Но е по-удобно да си запушваме ушите и да си затваряме очите, за да сме рахат докато кметицата Фандъкова мърка усмирително за проверки, за санкции и за мерки с невидим резултат. По-точно… с видим! Защото хаосът в управлението на града напредва като бедствие, което обхваща цялата държава. И от колективен естетически тормоз над сетивата се превръща в повод за конкретни човешки екзекуции. Като убийство на невинен с ток, пуснат да тече нелегално по шумен булевард и да трепе подобно на палач, оставен без надзор. Да, сравнението на столицата с електрически стол всъщност е основателно. Защото се оказа, че нито общината, нито районното кметство „Триадица“ с трите будки на лобния тротоар, нито ЧЕЗ, нито болница „Св. Иван Рилски“ с двата павилиона за банички и за ядки в двора й, са наясно как токът се е превърнал в екзекутор. Отговорът на въпроса откъде идва, как минава през оголения кабел и стига до шахтата-убиец изплющя като електрически заряд и освети непрогледния административен мрак. Стана ясно, че шахтата няма собственик, не се знае кой я е отварял преди дни, защо е оставил кабела оголен и защо този кабел е ничий и в ничие поле на отговорност. Затова прокуратурата пак няма да открие виновници за поредната смъртна присъда над невинно дете. Лъсна обаче нещо по-страшно: че токът всъщност е убил детето законно, както написа седмичникът „Капитал“. Или по-точно това убийство законът не го лови. Защото не съществува, представете си, кадастър за подземната инфраструктура на столицата. Нищо не е направено през годините за това. Няма регистър на шахтите в София с техните геокоординати, с посочен собственик и с датите на извършени проверки. Едва след трагедията от „Демократична България“ настояха този подземен електрически град да бъде изваден от тъмната зона на чиновническото безхаберие, безконтролност и безотчетност – тези три стълба на корупцията. Надземна или подземна, тя убива в буквалния смисъл на думата. А ние всички сме на електрическия стол, всички. В очакване следващата смъртна присъда да бъде изпълнена с измамната надежда за хуманност, без ред и напосоки. По силата на общата ни съглашателска вина с липсата на управленска съвест, общинска или министерска, кметска или премиерска, все едно. „Честно казано“ започва…