Чували ли сте израза „Културен бульон“? Не, не става дума за плюскане, за лапане, за преживяне, за преглъщане. Става дума за културно многообразие, за богата културна среда, питателна за духа. „Културен бульон“ е заглавието на прословуто френско телевизионно предаване, излъчвано в продължение на цели 10 години, от 1991-ва до 2001-ва, близо 10 години, всяка петък вечер по един от най-гледаните телевизионни канали във Франция. Средно 850 000 зрители са залепвали на екрана по време на „Културния бульон“, а пък основният сериал е събирал 1 150 000. Вижте колко близо е бил този „културен бульон“ до основното арзвлечение на французите. Автор на този израз, както и на самото предаване и негов водещ е магнетичният ерудит и интелектуалец Бернар Пиво. Той, слава Богу, е жив и здрав, почти връстник е на Лили Иванова, но от години не е на екран, макар и досега да е непокътнат авторитетът му на прозорлив пътеводител из света на книгите и из лабиринтите на всякакви други културни феномени, послания и вдъхновения. И защо ви казвам всичко това? Защото изразът „културен бульон“ ми звучи фантастично, привлекателно, като от друга планета, макар и не чак толкова отдалечена във времето. Но пък все по-недостижима от гледна точка на българския геополитически ъгъл, в който чалгата във всичките й измерения е все по-водещ принцип, формиращ масовия вкус към живота, към историята и към настоящето, към политиката, към самата кройка на държавата, присвоена от пишман кроячи и пишман шивачи, които се преструват на политици, на културтрегери и на водачи. Но всъщност все повече изглеждат като свински черва, оплетени от години в мрежа от зависимости и от инереси, мрежа, функционираща или като шуробаджанашки сговор, или като класическа мафия, скрита зад фалшиви партийни етикети и различия. Сравнението с „културния бульон“ на Бернар Пиво, което започна да ми идва на ум все по-често, е гъста, мазна, подлютена с много чесън „политическа шкембе чорба“, която къкри в ръждясалите медийни тенджери. И цяла кохорта от телевизионни келнери ни тъпчат час по час с тази съмнителна течност, за да церим махмурлука си от поредното колективно наше натряскване с политически алкохол-менте, барабар с най-рекламираните му съставки в момента: евроатлантизъм, антикорупция, сглобка между обещана промяна и непоклатимо статукво, между дълбока и още по-дълбока държава, между откровен путинизъм и ужким патриотизъм, между отровен консерватизъм и изветрял либерализъм, между призрачна левица и мъглява десница, между двоен морал и двоен аршин във всичко, което публично ни бива натрапвано като избор или като реформа. „Бульон на културата“ ли? Забравете. Нашата участ е „Шкембе чорбата“, най-важното шоу в праймтайма на всички национални телевизии. Отгоре на всичко ни се натрапват от поне 30 години я като водещи, я като коментатори, които дъвчат едни и същи ченгеджийски опорки. Само че с тов червен пипер… Думата „култура“ я зачеркнете. Оставете само „..ура..“. И след това – „ураааа“ – като едно време. Докато гърлата ни успеят да изреват едно единствено „аааа“. И чак тогава може да проумеем, че трябва да започнем азбуката на съвместното ни съществуване отначало, от нулата…
„Културен бульон” и „политическа шкембе чорба“ – малката проповед от еп. 234 на „Честно казано с Люба Кулезич”
Чували ли сте израза „Културен бульон“? Не, не става дума за плюскане, за лапане, за преживяне, за преглъщане. Става дума за културно многообразие, за богата културна среда, питателна за духа. „Културен бульон“ е заглавието на прословуто френско телевизионно предаване, излъчвано в продължение на цели 10 години, от 1991-ва до 2001-ва, близо 10 години, всяка петък вечер по един от най-гледаните телевизионни канали във Франция. Средно 850 000 зрители са залепвали на екрана по време на „Културния бульон“, а пък основният сериал е събирал 1 150 000. Вижте колко близо е бил този „културен бульон“ до основното арзвлечение на французите. Автор на този израз, както и на самото предаване и негов водещ е магнетичният ерудит и интелектуалец Бернар Пиво. Той, слава Богу, е жив и здрав, почти връстник е на Лили Иванова, но от години не е на екран, макар и досега да е непокътнат авторитетът му на прозорлив пътеводител из света на книгите и из лабиринтите на всякакви други културни феномени, послания и вдъхновения. И защо ви казвам всичко това? Защото изразът „културен бульон“ ми звучи фантастично, привлекателно, като от друга планета, макар и не чак толкова отдалечена във времето. Но пък все по-недостижима от гледна точка на българския геополитически ъгъл, в който чалгата във всичките й измерения е все по-водещ принцип, формиращ масовия вкус към живота, към историята и към настоящето, към политиката, към самата кройка на държавата, присвоена от пишман кроячи и пишман шивачи, които се преструват на политици, на културтрегери и на водачи. Но всъщност все повече изглеждат като свински черва, оплетени от години в мрежа от зависимости и от инереси, мрежа, функционираща или като шуробаджанашки сговор, или като класическа мафия, скрита зад фалшиви партийни етикети и различия. Сравнението с „културния бульон“ на Бернар Пиво, което започна да ми идва на ум все по-често, е гъста, мазна, подлютена с много чесън „политическа шкембе чорба“, която къкри в ръждясалите медийни тенджери. И цяла кохорта от телевизионни келнери ни тъпчат час по час с тази съмнителна течност, за да церим махмурлука си от поредното колективно наше натряскване с политически алкохол-менте, барабар с най-рекламираните му съставки в момента: евроатлантизъм, антикорупция, сглобка между обещана промяна и непоклатимо статукво, между дълбока и още по-дълбока държава, между откровен путинизъм и ужким патриотизъм, между отровен консерватизъм и изветрял либерализъм, между призрачна левица и мъглява десница, между двоен морал и двоен аршин във всичко, което публично ни бива натрапвано като избор или като реформа. „Бульон на културата“ ли? Забравете. Нашата участ е „Шкембе чорбата“, най-важното шоу в праймтайма на всички национални телевизии. Отгоре на всичко ни се натрапват от поне 30 години я като водещи, я като коментатори, които дъвчат едни и същи ченгеджийски опорки. Само че с тов червен пипер… Думата „култура“ я зачеркнете. Оставете само „..ура..“. И след това – „ураааа“ – като едно време. Докато гърлата ни успеят да изреват едно единствено „аааа“. И чак тогава може да проумеем, че трябва да започнем азбуката на съвместното ни съществуване отначало, от нулата…