„Аз съм един глухоням. Спя и ям, ям и спя, спя и ям. Не задавам въпроси. Ти какво си? Защо си? Вероятно съм компилация от една няма и една глуха нация. А моята избирателна воля ме учи на кого да се моля. И макар да съм глух съм с пословичен слух. И макар, че съм ням аз крещя: „Дай да ям!“. Нямам чест и душа. Затова не греша. Просто съм глухоням. Спя и ям, ям и спя, спя и ям.“ Това стихотворение се казва „Кой си ти“. Без въпросителна. Защото от строфите по-долу става безпределно ясно за какъв типаж става дума. Национален типаж, широко разпространен при това. И май с течение на годините се превръща в мнозинство у нас. Автор на тези прости, ясни и поразяващи думи е Николай Колев-Босия. Написал ги е, представете си, на 1–ви януари 1990-а год. Навръх Нова година, месец и половина след като превратаджиите от ЦК на БКП в съюз с цивилните генерали от Първо главно управление на Държавна сигурност акушираха раждането на странното политико-икономическо ГМО, наречено българска демокрация. Явно още тогава Николай се е сещал какъв изнасилен и изнасилващ нормалността преход ни чака за разлика от нас, опиянените от синята мечта българи. А днес с все по-заглъхващия ни площаден и излъган копнеж по справедливост и политическа почтеност. Босия си остана протестиращ човек, дисидент и непокорен чешит до своя края миналата година. Сега препрочитам пророческото му стихотворение. И то ми прилича не толкова на шамар, колкото на снизходително погалване по главата на олигофрен. Давам си сметка колко осъзнато обречен се е чувствал в често самотната си участ да брани интересите на общността ни дори, когато тя себично се е правела на ударена, все едно собствените й беди не я засягат. И си е завирала носа в чинията, докато той е гладувал, стачкувайки за нейни животоспасяващи каузи. За да стигнем до днес, когато този саморазобличителен народопсихологически автопортрет става все по-актуален. Но се обагря допълнително с тъмните краски на омразата, на бабаитлъка, на патриотарския бяс или на пресметливото равнодушие към всяка проява на морална непримиримост с метаморфозите на злото и с настъплението му. Така както то се пули на километри от нас в Украйна, кървяща, но отказваща да захвърли свободата си под ботушите на Путин. Или злото, превъплътено в поредния кремълски параноик с имперски мании да екзекутира своя политически конкурент и духовен контрапункт в лицето на Алексей Навални, и то пред очите на целия свят с невъзмутимостта на сериен убиец. Или пък набързо навлякло евроатлантически сюртук върху вмирисаните си байганювски потури да разиграва антикорупционни циркове и държавнически скечове в българските територии на политиката и на властта, завладени от мафията и корупцията. И ето че тук родолюбивият персонаж, описан от Босия с такава горчивина и трезвост, освен че не спира да крещи: „Дай да ям!“, продължава да се прави на глух и на ням пред необходимостта да направи най-сетне избор между добро и зло. Но не стига това, ами масовият нашенец, портретиран от Босия, не му пука дали има чест и душа, без значение докопал ли се е или не до кокала на някоя държавна служба. Освен че колкото по-нависоко е додрапал и колкото на по-безгрешен се прави, той започва да ненавижда всеки порив към благородство, към саможертва и към нравственост, които за него са непосилни и неразбираеми. И затова Украйна, сражаваща се за своята независимост, за своята цялост, буди у този патриотарски планктон просто гняв и раздразнение. Съдбата на Украйна на жертва му налага заемането на ясна морална позиция отвъд дресираното идеологическо преклонение към агресора от Москва. Но това е непосилно за избралия да е глух и ням пред изпитанието да има чест и душа. И пак заради това в социалните мрежи, окупирани от същата народопсихологическа тиня, гибелта на Навални беше подиграна, беше иронизирана. Нещо повече, беше етикетирана е като „кризисен пиар на запада заради превземането на украинския град Авдиевка от руснаците“. А това вече е откровена психопатплогия. Същото е с партийните юди на изроденото родолюбие, снимани да се лигавят пред Путин и ордите му в Москва в деня на екзекуцията на неговия човешки и идеен антипод в лицето на магнетичния, за тяхна жалост, Навални. Липсва каквато и да било реакция за тази предателска акция от страна на Външно министерство. Нищо, че сега начело е Мария Габриел, бивша еврокомисарка и кандидат-ротационен премер на все по-паянтовата евроатлантическа сглобка от членове и кандидати за позорния корупционен списък „Магнитски“. Президентът Радев пък настоява да разбере официалната причина за смъртта на Навални. И откъде ще дойде – баш от убийците му в Москва. Но и той дума не обелва за участта на онези 70 българи, обявени онзи ден за световно издирване от Следствения комитет на Путин. Спирам дотук, за да не онемея на свой ред – но от отвращение. Защото на това място Босия щеше да се усмихне мъдро и да каже: „както сме тръгнали, и по-лошо ще става“…
„Народопсихологическа тиня“ – малката проповед от еп. 240 на „Честно казано с Люба Кулезич”
„Аз съм един глухоням. Спя и ям, ям и спя, спя и ям. Не задавам въпроси. Ти какво си? Защо си? Вероятно съм компилация от една няма и една глуха нация. А моята избирателна воля ме учи на кого да се моля. И макар да съм глух съм с пословичен слух. И макар, че съм ням аз крещя: „Дай да ям!“. Нямам чест и душа. Затова не греша. Просто съм глухоням. Спя и ям, ям и спя, спя и ям.“ Това стихотворение се казва „Кой си ти“. Без въпросителна. Защото от строфите по-долу става безпределно ясно за какъв типаж става дума. Национален типаж, широко разпространен при това. И май с течение на годините се превръща в мнозинство у нас. Автор на тези прости, ясни и поразяващи думи е Николай Колев-Босия. Написал ги е, представете си, на 1–ви януари 1990-а год. Навръх Нова година, месец и половина след като превратаджиите от ЦК на БКП в съюз с цивилните генерали от Първо главно управление на Държавна сигурност акушираха раждането на странното политико-икономическо ГМО, наречено българска демокрация. Явно още тогава Николай се е сещал какъв изнасилен и изнасилващ нормалността преход ни чака за разлика от нас, опиянените от синята мечта българи. А днес с все по-заглъхващия ни площаден и излъган копнеж по справедливост и политическа почтеност. Босия си остана протестиращ човек, дисидент и непокорен чешит до своя края миналата година. Сега препрочитам пророческото му стихотворение. И то ми прилича не толкова на шамар, колкото на снизходително погалване по главата на олигофрен. Давам си сметка колко осъзнато обречен се е чувствал в често самотната си участ да брани интересите на общността ни дори, когато тя себично се е правела на ударена, все едно собствените й беди не я засягат. И си е завирала носа в чинията, докато той е гладувал, стачкувайки за нейни животоспасяващи каузи. За да стигнем до днес, когато този саморазобличителен народопсихологически автопортрет става все по-актуален. Но се обагря допълнително с тъмните краски на омразата, на бабаитлъка, на патриотарския бяс или на пресметливото равнодушие към всяка проява на морална непримиримост с метаморфозите на злото и с настъплението му. Така както то се пули на километри от нас в Украйна, кървяща, но отказваща да захвърли свободата си под ботушите на Путин. Или злото, превъплътено в поредния кремълски параноик с имперски мании да екзекутира своя политически конкурент и духовен контрапункт в лицето на Алексей Навални, и то пред очите на целия свят с невъзмутимостта на сериен убиец. Или пък набързо навлякло евроатлантически сюртук върху вмирисаните си байганювски потури да разиграва антикорупционни циркове и държавнически скечове в българските територии на политиката и на властта, завладени от мафията и корупцията. И ето че тук родолюбивият персонаж, описан от Босия с такава горчивина и трезвост, освен че не спира да крещи: „Дай да ям!“, продължава да се прави на глух и на ням пред необходимостта да направи най-сетне избор между добро и зло. Но не стига това, ами масовият нашенец, портретиран от Босия, не му пука дали има чест и душа, без значение докопал ли се е или не до кокала на някоя държавна служба. Освен че колкото по-нависоко е додрапал и колкото на по-безгрешен се прави, той започва да ненавижда всеки порив към благородство, към саможертва и към нравственост, които за него са непосилни и неразбираеми. И затова Украйна, сражаваща се за своята независимост, за своята цялост, буди у този патриотарски планктон просто гняв и раздразнение. Съдбата на Украйна на жертва му налага заемането на ясна морална позиция отвъд дресираното идеологическо преклонение към агресора от Москва. Но това е непосилно за избралия да е глух и ням пред изпитанието да има чест и душа. И пак заради това в социалните мрежи, окупирани от същата народопсихологическа тиня, гибелта на Навални беше подиграна, беше иронизирана. Нещо повече, беше етикетирана е като „кризисен пиар на запада заради превземането на украинския град Авдиевка от руснаците“. А това вече е откровена психопатплогия. Същото е с партийните юди на изроденото родолюбие, снимани да се лигавят пред Путин и ордите му в Москва в деня на екзекуцията на неговия човешки и идеен антипод в лицето на магнетичния, за тяхна жалост, Навални. Липсва каквато и да било реакция за тази предателска акция от страна на Външно министерство. Нищо, че сега начело е Мария Габриел, бивша еврокомисарка и кандидат-ротационен премер на все по-паянтовата евроатлантическа сглобка от членове и кандидати за позорния корупционен списък „Магнитски“. Президентът Радев пък настоява да разбере официалната причина за смъртта на Навални. И откъде ще дойде – баш от убийците му в Москва. Но и той дума не обелва за участта на онези 70 българи, обявени онзи ден за световно издирване от Следствения комитет на Путин. Спирам дотук, за да не онемея на свой ред – но от отвращение. Защото на това място Босия щеше да се усмихне мъдро и да каже: „както сме тръгнали, и по-лошо ще става“…