„За мен е удоволствие – и дълг – да бъда с вас в този повратен момент за Канада и за света.
Днес ще говоря за разрива в световния ред, края на една хубава история и началото на брутална реалност, в която геополитиката сред великите сили не признава никакви ограничения.
Но също така твърдя, че други страни, особено средните сили като Канада, не са безсилни. Те имат капацитета да изградят нов ред, който въплъщава нашите ценности, като уважение към човешките права, устойчиво развитие, солидарност, суверенитет и териториална цялост на държавите.
Силата на по-слабите започва с честността.
Всеки ден ни напомнят, че живеем в епоха на велико съперничество между сили. Че редът, базиран на правила, изчезва. Силните – да правят колкото си поискат, а слабите да страдат колкото им наложат.
Този афоризъм на Тукидид се представя като неизбежен – естествената логика на международните отношения се възстановява. И изправени пред тази логика, виждаме силна тенденция страните да се съгласяват, за да се разбират. Да се съобразяват, за да избегнат неприятности. Да се надяват, че спазването ще им донесе безопасност.
Няма да стане.
И така, какви са нашите опции?
През 1978 г. чешкият дисидент Вацлав Хавел написа есе, наречено „Силата на безсилните“. В него той зададе прост въпрос: как комунистическата система се самоподдържаше?
Отговорът му започна с пример с един продавач на зеленчуци. Всяка сутрин този търговец поставя на прозореца си лозунг: „Работници по света, обединявайте се!“ Той не вярва в това. Никой не вярва в това. Но все пак той поставя табелата, за да избегне неприятности, да покаже подчинение, да се разбира със системата. И тъй като всеки търговец на всяка улица прави същото, системата продължава.
Не само чрез насилие, а чрез участието на обикновени хора в ритуали, които те тайно знаят, че са фалшиви.
Хавел нарече това „живот в лъжа“. Силата на системата не идва от нейната истина, а от готовността на всички да действат така, сякаш е истина. Но и крехкостта ѝ идва от същия източник: когато дори един човек спре да се преструва — когато дори само зарзаватчията махне табелата си — илюзията започва да се пропуква.
Време е и компаниите и държавите да свалят своите „табели“.
Десетилетия наред страни като Канада процъфтяваха под това, което наричахме международен ред, основан на правила. Присъединихме се към неговите институции, похвалихме принципите му и се възползвахме от неговата предсказуемост. Можем да следваме външни политики, базирани на ценности, под защитата на този международен ред.
Знаехме, че историята за международния ред, базиран на правила, е частично невярна. Че най-силните го погазват, когато това им е удобно. Че търговските правила се прилагат асиметрично. И че международното право се прилага с различна строгост в зависимост от самоличността на обвиняемия или жертвата.
Тази фикция беше полезна, а американската хегемония, в частност, помогна да се осигурят обществени блага: открити морски пътища, стабилна финансова система, колективна сигурност и поддържане на рамки за разрешаване на спорове.
Затова и ние поставихме „табелата“ на прозореца. Участвахме в ритуалите. И до голяма степен избягвахме да забелязваме разликите между реториката и реалността.
Тази сделка вече не работи.
Нека бъда ясен: ние сме в разгара на разрив, а не на преход.
През последните две десетилетия серия от кризи във финансите, здравеопазването, енергетиката и геополитиката разкриха рисковете от доведена до крайности глобална интеграция.
И съвсем неотдавна самите велики сили започнаха да използват икономическата интеграция като оръжие. Митата като лост за натиск. Финансовата инфраструктура като принуда. Веригите за доставки като уязвимости, които могат да бъдат експлоатирани срещу другите.
Не можеш да „живееш в лъжата“ на взаимната полза чрез интеграция, когато интеграцията става източникът на твоето подчинение.
Многостранните институции, на които разчитаха средните сили – СТО, ООН, КС (Конференцията на страните (COP) по Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата) – архитектурата за колективно решаване на проблеми – са значително отслабени.
В резултат на това много държави стигат до същите изводи. Те трябва да развият по-голяма стратегическа автономия: в енергетиката, храните, критичните минерали, финансите и веригите за доставки.
Този импулс е разбираем. Страна, която не може да се изхранва, да си осигури горивото или да се защитава, няма много възможности. Когато правилата вече не те защитават, трябва сам да защитиш себе си.
Но нека бъдем ясни накъде ни води това. Един свят от автономни крепости ще бъде по-беден, по-крехък и по-неустойчив.
И има още една истина: ако великите сили се откажат дори от преструвките за правила и ценности в полза на безпрепятствено преследване на своята власт и интереси, печалбите от „транзакционализма“ стават по-трудни за повтаряне. Хегемоните не могат продължително да монетизират отношенията си.
Съюзниците ще търсят множество други съюзи, за да се предпазят от несигурност. Да си „купят“ застраховка. Да си увеличат опциите. Това възстановява суверенитета – суверенитет, който преди беше основан на правила, а сега все повече ще разчита на способността си да издържа на външен натиск.
Както казах, такова класическо управление на риска има своята цена, но тази цена на стратегическа автономия, на суверенитет, също може да бъде споделена. Колективните инвестиции в способността да издържаме на натиск са по-евтини от това всеки сам да строи собствена крепост. Споделените стандарти намаляват фрагментацията. Взаимно допълващите се усилия са положителен (взаимно изгоден) резултат.
Въпросът за средните сили, като Канада, не е ДАЛИ да се адаптират към тази нова реалност. ТРЯБВА! Въпросът е дали ще се адаптираме просто като изградим по-високи стени – или можем да направим нещо по-амбициозно.
Канада беше сред първите, които чуха сигнала за тревога, което ни накара фундаментално да променим стратегическата си позиция.
Канадците знаем: нашето старо и удобно предположение, че географията и членството ни в алианси автоматично ни носят просперитет и сигурност, вече не е валидно.
Нашият нов подход се основава на това, което Александър Стуб нарича „реализъм, базиран на ценности“ – или, казано с други думи, ние се стремим да бъдем принципни и прагматични.
Принципни сме в нашия ангажимент към основните ценности: суверенитет и териториална цялост, забрана на употребата на сила, освен когато това е в съответствие с Устава на ООН, уважение към човешките права.
Прагматични сме в осъзнаването, че напредъкът често е постепенен, че интересите се разминават, че не всеки партньор споделя нашите ценности. Ангажираме се широко, стратегически, с отворени очи. Активно приемаме света такъв, какъвто е, а не чакаме свят, който искаме да бъде.
Канада калибрира отношенията си така, че тяхната дълбочина да отразява нашите ценности. Даваме приоритет на широкото ангажиране, за да максимизираме влиянието си, предвид гъвкавостта на световния ред, рисковете, които това носи, и залозите за това, което предстои.
Вече не разчитаме само на силата на нашите ценности, а и на тяхната стойност.
Изграждаме тази сила у дома.
Откакто моето правителство встъпи в длъжност, намалихме данъците върху доходите, върху капиталовите печалби и бизнес инвестициите, премахнахме всички федерални бариери за търговията между провинциите и ускоряваме инвестициите от трилион долара в енергия, изкуствен интелект, критични минерали, нови търговски коридори и други.
Удвояваме разходите си за отбрана до 2030 г. и го правим по начини, които изграждат нашите вътрешни индустрии.
Бързо се диверсифицираме в чужбина. Договорихме се за всеобхватно стратегическо партньорство с Европейския съюз, включително присъединяване към SAFE, европейските договорености за отбранителни поръчки.
През последните шест месеца сме подписали още дванадесет споразумения в областта на търговията и сигурността с партньори на четири континента.
През последните няколко дни сключихме нови стратегически партньорства с Китай и Катар.
Водим преговори за споразумения за свободна търговия с Индия, АСЕАН, Тайланд, Филипините, МЕРКОСУР.
За да помогнем за решаването на глобалните проблеми, преследваме променлива геометрия — различни коалиции за различни въпроси, базирани на ценности и интереси.
По отношение на Украйна сме основен член на Коалицията на желаещите и един от най-големите дарители на глава от населението за нейната отбрана и сигурност.
По отношение на арктическия суверенитет стоим твърдо на страната на Гренландия и Дания и напълно подкрепяме тяхното уникално право да определят бъдещето на Гренландия. Нашият ангажимент към член 5 в НАТО е непоколебим.
Работим с нашите съюзници от НАТО (включително Северния балтийски регион), за да укрепим още повече северните и западните флангове на алианса, включително чрез безпрецедентните инвестиции на Канада в радар за наблюдение отвъд хоризонта, подводници, самолети и войници на терен. Канада категорично се противопоставя на тарифите за Гренландия и призовава за фокусирани разговори за постигане на общи цели за сигурност и просперитет на Арктика.
По отношение на многостранната търговия подкрепяме усилията за изграждане на мост между Транстихоокеанското партньорство и Европейския съюз, създавайки нов търговски блок от 1,5 милиарда души.
По отношение на критичните минерали създаваме клубове на купувачите, свързани с G7, за да може светът да се диверсифицира далеч от концентрираното предлагане.
По отношение на изкуствения интелект си сътрудничим с подобни демокрации, за да гарантираме, че в крайна сметка няма да бъдем принудени да избираме между хегемони и хиперскейлъри (Hyperscaler е термин, който описва компании или платформи, които могат да мащабират своите изчислителни ресурси в изключително голям мащаб и да са единствено способни да реализират многомилиардни проекти).
Това не е наивен мултилатерализъм, нито е разчитане на смалени институции. Тук става дума за изграждане на коалиции, които работят, решават въпрос по въпрос, с партньори, които споделят достатъчно обща основа, за да действат заедно. В някои случаи това е огромното мнозинство от държавите.
И това е създаване на гъста мрежа от връзки в търговията, инвестициите и културата, на които можем да разчитаме при бъдещи предизвикателства и възможности.
Средните сили трябва да действаме заедно, защото ако не си на масата, си в менюто.
Великите сили могат да си позволят да действат сами. Те имат мащаба на пазара, военния капацитет, лостовете да диктуват условията. Средните сили нямат такива лостове. Но когато преговаряме само двустранно с хегемон, ние преговаряме от позицията на слабост. Приемаме това, което ни се предлага. Състезаваме се един с друг, за да бъдем най-услужливи (за благоволението на силния).
Това не е суверенитет. Това е театрална игра на суверенитет, докато в същото време приемаме подчинението.
В свят на съперничество между големите сили, страните между тях имат избор: да се състезават помежду си за благоволението им или да се обединят, за да създадат трети път с своето въздействие.
Не трябва да позволяваме възходът на твърдата сила да ни заслепи за факта, че силата на легитимността, почтеността и правилата ще остане силна — ако решим да я използваме заедно.
Което ме връща към Хавел.
Какво би означавало за средните сили да „живеят в истината“?
Означава да назовеш реалността. Спрете да се позовавате на „международния ред, базиран на правила“, сякаш все още функционира както се рекламира. Наречете системата такава, каквато е: период на засилващо се съперничество на великите сили, в който най-могъщите преследват интересите си, използвайки икономическата интеграция като оръжие на принуда.
Означава да сме последователни в действията си. Да прилагаме същите стандарти и към съюзници, и към съперници. Когато средните сили критикуват икономическите заплахи от една посока, но мълчат, когато те идват от друга, ние държим онази „табела“ на прозореца.
Означава да изградим това, в което твърдим, че вярваме. Вместо да чакаме стария ред да бъде възстановен, създаваме институции и споразумения, които функционират както описах.
И това означава намаляване на лостовете, които позволяват принудата. Изграждането на силна вътрешна икономика винаги трябва да бъде приоритет на всяко правителство. Международната диверсификация не е просто икономическа предпазливост; Тя е материалната основа за честна външна политика. Страните заслужават правото на принципни позиции, като намаляват уязвимостта си към отмъщение.
Канада има това, което светът иска. Ние сме енергийна суперсила. Държим огромни запаси от критични минерали. Имаме най-образованото население в света. Нашите пенсионни фондове са сред най-големите и най-умели инвеститори в света. Имаме капитал, талант и правителство с огромния фискален капацитет да действа решително.
И имаме ценностите, към които много други се стремят.
Канада е плуралистично общество, което работи. Нашият обществен площад е шумен, разнообразен и свободен. Канадците остават ангажирани с устойчивостта.
В днешния свят, който е всичко друго, но не и това, ние сме стабилен, надежден партньор, който изгражда и цени дългосрочните връзки.
Канада има и нещо друго: осъзнаване на случващото се и решимост да действа съответстващо.
Разбираме, че този разрив изисква повече от адаптация. Това изисква честност към света такъв, какъвто е.
Ние махаме „табелата“ от нашия прозорец.
Старият ред няма да се върне. Не трябва да скърбим за това. Носталгията не е стратегия.
Но от разлома можем да изградим нещо по-добро, по-силно и по-справедливо.
Това е задачата на средните сили, които имат най-много какво да губят от един свят от индивидуални крепости и най-много какво да спечелят от свят на истинско сътрудничество.
Силните имат своята сила. Но ние имаме нещо друго – способността да спрем да се преструваме, да назоваваме реалността, да изграждаме сила у дома и да действаме заедно.
Това е пътят на Канада. Избираме го открито и уверено.
И това е път, широко отворен за всяка страна, готова да тръгне по него заедно с нас.“