„Живея на километър и половина от хижа Петрохан. Те бяха най-близките ми съседи.“
Така започва разказът на Павлин Антонов – човек, който лично е познавал двама от мъжете, загинали при трагедията в района на прохода Петрохан.
По думите му животът в планината е различен и често оцеляването зависи от съседите, а не от институциите.
„Да, бяха затворени. За пет години така и не пристъпих оттатък бариерата. Не съм и настоявал. Много не знам за тях, затова ще се огранича с това, което знам.“
Антонов описва условията в района като сурови и изолирани.
„Тук не можеш да разчиташ на бърза помощ, полиция, пожарна, пътна поддръжка, снегопочистване, сметоизвозване… Можеш да разчиташ единствено на съседите си.“
Според него именно такива съседи са били Ивайло и Пламен.
„Те са ме спасявали три пъти – караха ме през преспите до болница с тежка хипертонична криза. Погрижиха се за мен и животните ми, когато преди година си счупих гръбнака. Помагали сме си взаимно безброй пъти. Така правят съседите в планината.“
Мъжът посочва и конкретни действия, които според него впоследствие са били представени изопачено – ограждането на двора, отклоняването на пътеката с около 50 метра, напомнянето на туристи да не оставят отпадъци, заснемането на бракониери и участието в гасене на пожари.
„Толкова.“
Антонов признава, че първоначално е предпочел да мълчи.
„По-лесно е, удобно някак. Докато не изпълзяха всякакви хора, да храчат злоба или да изкарат някой лев със сензационни заглавия. Един вид – заслужавали са да загинат…“
Той обаче е категоричен в оценката си:
„Не. Те бяха хора. Съседи. Това, което заслужават след такава трагедия, е мир на душите им.“
В края на разказа си Павлин Антонов изразява съболезнования към близките на загиналите.