Страхувам се от деня, в който поредният културен министър, спуснат по партийно-еротична и ченгеджийско-библиотекарска линия, ще връчи за 24-ти май наградата „Златен век“ на още по-изявени културтрегери от избраните тази година за отличието. Например, на бъдещия бивш главен прокурор Иван Гешев – „Златен век“ за серийните му постижения в областта на актьорското майсторство. Още като го назначиха за началник на спецпрокуратурата, а и в качеството му на наблюдаващ прокурор на мегаделото за фалита на КТБ, допуснах в свой коментар, че всъщност Гешев е актьор от някой захлупен провинциален театър, нает да изпълнява ролята на прокурор. До такава степен му личаха евтините хватки и плакатната патетика. Напоследък все повече хора свързват с НАТФИЗ напъните му да влезе в кожата на легендарния италиански антимафиот Фалконес, макар че сравнението, разбира се, е скандално. Асоциациите с евтина холивудска кримка са по-вървежни. Особено след пиротехническия екшън с атентата и поредицата от епизоди с патетично скъсана оставка, мелодрами а ла „Многострадална Геновева“ и закани а ла „Терминатор“ по адрес на лицето Бойко Методиев Борисов, който довчера беше „шефе“, а днес е предател и враг. Как да не заслужава Гешев награда „Златен век“ след някои от културните великани, окичени с нея за празника завчера. Впрочем, и Бойко Борисов е достоен конкурент за приза. Превъплъщенията и метаморфозите му през годините са толкова шокиращи, езикът му – толкова натюр и алангле като пържола от току-що заклано прасе, че приносът му за културния разцвет на нацията не може да остане неоценен. Очаквам дори след ротационната формула за кабинет между вражеските партии ГЕРБ и ПП-ДБ, която той изобрети, за да оцелее политически, че ще му бъде връчен и орден „Стара планина“. Най-вече за заслуги в ротационния морал, който е на път да се превърне не просто в политически феномен, а в културен фундамент на нацията ни. Баце е върхът на този айсберг на ротационността между безчестието, мерзостта и почтеността. В него корабът нашата чуплива демокрация катастрофира неколкократно от години. И вече е на път да потъне. Но дотогава златните отличия за творчески заслуги и не чак толкоз творчески услуги ще валят от ведрото на властта за най-свидния наш празник 24–ти май. За да го превърнат в официална гавра. Като тази, че на мястото на изгонения театрален бунтар Александър Морфов на сцената на Народния театър изви глас Лили Иванова – сирената на всяки номенклатурни власти – от Бай Тошо, през Царя до телохранителя им Баце. При това бе демонстративно аплодирана от същите, които натириха хъшовския дух не само от Народния театър, но и от българската култура. Да ги изреждам ли? Агент Сава с неговия морфичен резонанс, в който се плацикат Данчо Ментата, агент Гоце, Коце Копейката в компанията на своята политическа маман, мамаша – руската посланичка Мутрофанова. На този кошмарен фон престижната международна награда „Букър“ за Георги Господинов днес и романа му „Времеубежище“ е като светлинка на свещ в непрогледен мрак. Тя не стига, за да компенсира фалшивия блясък на награди като „Златен век“, връчени под диригентството на служебния културен министър маестро Найден Тодоров в навечерието на най-светлия ни празник. И не е за чудене, че Гешев и Борисов могат да се окажат следващите отличени като духовни водачи. Защото сегашната компания на наградени за творчески и културни постижения е ужаяваща със своите контрасти. Бая откачено въображение трябва да има човек, за да допусне това, което се случи – че сред нарочените за духовни светила на нацията ще се наредят няколко видни агенти и доносници на безсмъртната Държавна сигурност. И ще се изтъпанят рамо до рамо например с автора на най-вдъховяващите демократични химни от началото на Прехода „Времето е наше“ или „Последен валс“. Или до гениален актьор с библейско достойнство. Или до негов по-млад, но не по-малко достолепен колега. Или до писателка, ненадмината със сценариите си за детски филми и с незабравимата фраза на излъганата мечта: „Татко каза, че ще ми купи колело, ама друг път…“ Не, няма да ми стигне времето, за да изредя всички перверзни съседства в тази гротескна фреска на лауреати, която ни сервира служебният културен екип на президента Радев. Явно това е неговата представа за духовно и за културно единение на нацията: агентите Талев, Драган, Огнян, Симеонов да бъдат легитимирани за пореден път като духовни светила, крадейки от блясъка на таланти, устояли през годините на всякакви милиционерски и сарайско-библиотекарски съблазни. А такива са Ицко Финци, Владо Пенев, Рада Москова, Александър Петров и другите читави жертви на този обиден спектакъл на ротационния морал. Той няма нищо общо с радостното чудо на буквите, наречено 24-ти май. Празник на буквите, а не на „куките“! Време е да си го поискаме обратно. Също като държавата.
„За буквите и за куките“ – малката проповед от еп. 207 на „Честно казано с Люба Кулезич”
Страхувам се от деня, в който поредният културен министър, спуснат по партийно-еротична и ченгеджийско-библиотекарска линия, ще връчи за 24-ти май наградата „Златен век“ на още по-изявени културтрегери от избраните тази година за отличието. Например, на бъдещия бивш главен прокурор Иван Гешев – „Златен век“ за серийните му постижения в областта на актьорското майсторство. Още като го назначиха за началник на спецпрокуратурата, а и в качеството му на наблюдаващ прокурор на мегаделото за фалита на КТБ, допуснах в свой коментар, че всъщност Гешев е актьор от някой захлупен провинциален театър, нает да изпълнява ролята на прокурор. До такава степен му личаха евтините хватки и плакатната патетика. Напоследък все повече хора свързват с НАТФИЗ напъните му да влезе в кожата на легендарния италиански антимафиот Фалконес, макар че сравнението, разбира се, е скандално. Асоциациите с евтина холивудска кримка са по-вървежни. Особено след пиротехническия екшън с атентата и поредицата от епизоди с патетично скъсана оставка, мелодрами а ла „Многострадална Геновева“ и закани а ла „Терминатор“ по адрес на лицето Бойко Методиев Борисов, който довчера беше „шефе“, а днес е предател и враг. Как да не заслужава Гешев награда „Златен век“ след някои от културните великани, окичени с нея за празника завчера. Впрочем, и Бойко Борисов е достоен конкурент за приза. Превъплъщенията и метаморфозите му през годините са толкова шокиращи, езикът му – толкова натюр и алангле като пържола от току-що заклано прасе, че приносът му за културния разцвет на нацията не може да остане неоценен. Очаквам дори след ротационната формула за кабинет между вражеските партии ГЕРБ и ПП-ДБ, която той изобрети, за да оцелее политически, че ще му бъде връчен и орден „Стара планина“. Най-вече за заслуги в ротационния морал, който е на път да се превърне не просто в политически феномен, а в културен фундамент на нацията ни. Баце е върхът на този айсберг на ротационността между безчестието, мерзостта и почтеността. В него корабът нашата чуплива демокрация катастрофира неколкократно от години. И вече е на път да потъне. Но дотогава златните отличия за творчески заслуги и не чак толкоз творчески услуги ще валят от ведрото на властта за най-свидния наш празник 24–ти май. За да го превърнат в официална гавра. Като тази, че на мястото на изгонения театрален бунтар Александър Морфов на сцената на Народния театър изви глас Лили Иванова – сирената на всяки номенклатурни власти – от Бай Тошо, през Царя до телохранителя им Баце. При това бе демонстративно аплодирана от същите, които натириха хъшовския дух не само от Народния театър, но и от българската култура. Да ги изреждам ли? Агент Сава с неговия морфичен резонанс, в който се плацикат Данчо Ментата, агент Гоце, Коце Копейката в компанията на своята политическа маман, мамаша – руската посланичка Мутрофанова. На този кошмарен фон престижната международна награда „Букър“ за Георги Господинов днес и романа му „Времеубежище“ е като светлинка на свещ в непрогледен мрак. Тя не стига, за да компенсира фалшивия блясък на награди като „Златен век“, връчени под диригентството на служебния културен министър маестро Найден Тодоров в навечерието на най-светлия ни празник. И не е за чудене, че Гешев и Борисов могат да се окажат следващите отличени като духовни водачи. Защото сегашната компания на наградени за творчески и културни постижения е ужаяваща със своите контрасти. Бая откачено въображение трябва да има човек, за да допусне това, което се случи – че сред нарочените за духовни светила на нацията ще се наредят няколко видни агенти и доносници на безсмъртната Държавна сигурност. И ще се изтъпанят рамо до рамо например с автора на най-вдъховяващите демократични химни от началото на Прехода „Времето е наше“ или „Последен валс“. Или до гениален актьор с библейско достойнство. Или до негов по-млад, но не по-малко достолепен колега. Или до писателка, ненадмината със сценариите си за детски филми и с незабравимата фраза на излъганата мечта: „Татко каза, че ще ми купи колело, ама друг път…“ Не, няма да ми стигне времето, за да изредя всички перверзни съседства в тази гротескна фреска на лауреати, която ни сервира служебният културен екип на президента Радев. Явно това е неговата представа за духовно и за културно единение на нацията: агентите Талев, Драган, Огнян, Симеонов да бъдат легитимирани за пореден път като духовни светила, крадейки от блясъка на таланти, устояли през годините на всякакви милиционерски и сарайско-библиотекарски съблазни. А такива са Ицко Финци, Владо Пенев, Рада Москова, Александър Петров и другите читави жертви на този обиден спектакъл на ротационния морал. Той няма нищо общо с радостното чудо на буквите, наречено 24-ти май. Празник на буквите, а не на „куките“! Време е да си го поискаме обратно. Също като държавата.