70 години без Айнщайн: Геният, който пренаписа законите на Вселената и вярата

Този дребен и ексцентричен евреин, намиращ утеха в своята цигулка, остава най-популярният сред гениите на нашето време. Изминаха 70 години от смъртта на Алберт Айнщайн, но опитите за изопачаване на делото му не са забравени. В миналото нацистите, расистите и антисемитите усърдно разпространяват клеветата, че не Айнщайн, а някой „чистокръвен ариец“ е открил Теорията на относителността. Това е същата теория, която предизвика революция не само във физиката и методиката на изследване на природата, но и в самото човешко мислене.

В тази фундаментална научна рамка Айнщайн постулира, че физичните закони не се изменят, когато наблюдаваните системи се намират във взаимно зависимо движение една спрямо друга. Неговата концепция за относителността на движението доказва, че Пространството и Времето не са абсолютни величини, а се влияят от взаимоотношението и масата. Всичко това той синтезира в простата, но гениална формула E = m·c².

През 1922 г. скромният служител от патентното бюро в Берн се превръща в световна знаменитост само за един ден. Той получава Нобелова награда, но парадоксално – не за главното си откритие, а за своите студии върху фотоелектрическия ефект. Именно този труд поставя теоретичните основи за изобретяването на телевизията. Вечно недоволен от себе си, ученият се впуска в търсене на математическите изводи за решаването на фундаментален проект – Общата теория за полето. До последния си ден той продължава да работи върху тази теория, влизайки в конфликт с други големи физици от епохата, включително с Нилс Бор. Надеждата му е да обясни взаимодействието между гравитационната и електромагнитната теория – труд, който по-късно е продължен от Стивън Хокинг. Въпреки че за него говори целият свят, Айнщайн остава скромен човек, погълнат изцяло от изследванията си.

През 1913 г. той е избран за професор и член на Пруската академия, освободен от задължението да преподава, което му позволява да работи по собствена програма. През 30-те години на ХХ век обаче, с възхода на националсоциализма, е принуден да емигрира в Съединените щати. Като професор в Принстън, Ню Джърси, той продължава своята научна дейност, радвайки се на всеобщо уважение.

Когато през 1933 г. Хитлер става канцлер на Германия, Айнщайн се отказва от членството си в Пруската академия и от германското си гражданство. Въпреки клеветите на хитлеристите, той открито се опълчва срещу нацизма. В текст от 1936 г., озаглавен „За възпитанието“, той осъжда страха и авторитарността на режимите в Германия и Съветска Русия (които според източника вече са сключили договора „Молотов – Рибентроп“), определяйки ги като двете „най-недемократични страни в света!“. Подобна критика той отправя и към Италия, наричайки я „люлката на фашизма“ още през 1930 г.

Макар и самотен в своя кабинет, Айнщайн е солидарен с демократичния свят. През 1930 г. той публикува забележителния текст „Как видях света“, воден от „Моето чувство за социална справедливост и отговорност пред обществото“. В него той споделя:

„Усещам нужда от умереност и понякога като че ли изисквам прекалено много от себеподобните. Социалните и класовите различия между хората са нещо много несправедливо. Убеден съм, че скромният, лишен от претенции живот, е по-добър за тялото и душата… Моят политически идеал е Демокрацията. Всеки човек трябва да бъде уважаван като личност и никой не бива да бъде обожествяван… Ценното в света е не толкова държавата като институция, колкото отделната личност.“

Интересен момент в биографията му е, че през 1949 г. е привлечен от идеята за „социализъм в икономиката“, смятайки, че при капитализма „цари стопанска анархия“. Въпреки че първоначално препоръчва централното планиране, по-късно сам осъзнава безплодността на тази идея. Като хуманист, той е изкушен от мечтата за социално равенство, завещана от утопистите на XVI и XVII век.

Възгледите на Айнщайн за връзката между науката и религията също са дълбоки. В своята автобиография от 1949 г. той споделя с ирония, че макар родителите му да не са били вярващи, той сам е стигнал до религията в детството си, но от 12-годишна възраст е бил осенен от „идеята за свободната мисъл“:

„Станах физик и математик, след като реших да проникна в тайните на Природата…“

В текстове от 1939 и 1942 г. той подчертава, че:

„Науката… не може да се твори от хора, лишени от чувство за Истината. И това чувство извира от религията… Без религията науката е сляпа…“

Той често повтаря, че „Бог не играе на зарове“, убеден в наличието на целесъобразност във Вселената. Айнщайн обаче не приема персонифициран Бог – неговата вяра е в Доброто, Истината и Красотата – една „космическа религиозност“:

За Айнщайн религията е израз на високи морални възгледи, без които човечеството трудно би оцеляло. Неговият завет към колегите му е ясен: да не губят духовната си същност в студената логика, а да служат на идеалите на Хуманизма.