„Ние и държавата – уравнение без решение…” – малката проповед от еп. 217 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Това е 217-то издание на „Честно казано“ по Евроком. Да ви призная, бройката изненада и мен самата. Бая километри сме навъртели из виртуалното пространство. Сякаш сме обиколили дигиталния екватор поне веднъж, но аз не изпитвам и капка удовлетворение от това. Защото усещането ми е за завръщане в изходната точка. За въртене в омагьосан кръг. За главоблъсканица, която няма решние. За проклето уравнение, което не излиза. Защото от двете му страни, на двата полюса сме ние – гражданите, които си обичаме страната и държавата, която обичайно възприемаме като настроена враждебно спрямо нас. То и затова изразът „обичам Родината си, но мразя държавата“ е типично български. Никъде другаде не съм го чувала по света и хващам бас, че и с повечето нормални, възпитани и образовани българи е така. Но за жалост този печален израз е все по-актуален и все по-валиден с натрупването на еднотипни природни бедствия, корупционни скандали, властови провали, на лични и колективни трагедии, които все повече си приличат с наслагването на катастрофи и на смърт по пътищата, вътре в семействата, с примери за престъпно неработещи институции, с вълни от словесна омраза и физическо насилие, които всекидневно подкопават обществения разговор за сметка на кресливото чалга патриотарство. Но също така и на русофилията-менте в услуга на руските резиденти, заседнали тайно и явно в българската политика, в службите, в Парламента, в Президентството. Прокарвана обаче все по-явно, дори в национални медии, от които се леят хибридни бози, внушения, поръчкови жълто-кафяви сюжети с омаскаряващ политически ефект. Също като скандала с Мустафа Емин и болница „Пирогов“ заради детето му, нуждаещо се от спешно лечение. Така става – удряш съветника, който е преиграл със своята мижава власт от страх за детето си, за да удариш министър, който дразни путиноидите в задкулисието. А пък за дефектите в организацията на работат в „Пирогов“ – ни дума, ни вопъл, ни стон. Усещането е, разбира се, за активно мероприятие , произведено по матрицата на сензационните димки, които да замъглят истината. Като тази, че мафиотските метастази в държавния организъм се реорганизират очевидно за настъпление в търсене на политически реванш и нов достъп до ресурсите на властта. И примерите за това са много и все по-нагъсто напоследък, като започнем от заметения под килима опит за атентат срещу бившия главен прокурор Гешев, последван от спешното му отстраняване от поста, както и от верижната ликвидация на мафиоти и мафиотизирани магистрати и бизнесиграчи, като Къро, брат Галев, Пепи Еврото и най-вече с екзекуцията на Алексей Петров-Трактора. Истината за тази смъртоносна поредица едва ли някога ще бъде осветена. Както впрочем и тази за внезапното завръщане на хазартния бос Васил Божков-Черепа на територията, на която правораздаването от години граничи със сделка и с договаряне под масата. Подобна мъглявина съпровожда и метаморфозата на Делян Пеевски, от санкциониран за корупция също като Божков по глобалния закон „Магнитски“ да се превърне в ключов политически фактор, конституционалист и, отгоре на всичко – меценат на шахматното чудо Нургюл Салимова пред безразличния поглед на държавата. Е, какъв да е погледът, след като пак тя, държавата, допусна да се разиграе поредното унищожително водно бедствие по Южното Черноморие заради все същата, като под индиго гавра с писаните и с природните закони, безнаказана от години. Същата гавра, която доведе до обезлесяване и до колапс на цели райони, поставени под контрола на могъщата горска мафия и на кметовете-феодали. И ужасът е, че трагедиите се повтарят също като върволицата от невинни жертви по пътищата и случващото се навсякъде домашно и всякакво друго насилие. А уроците остават ненаучени. Възмездие от страна на институциите липсва или се въздава ужасно неохотно. Те се бранят от елементарна критика на принципа „гарван гарвану око не вади“. А сметката я плащаме ние, гражданите. Ние сме в ролята на жертва, лишена от правото да изисква срещу данъците си държава, която работи не за да произвежда брак и корупционна поквара, а почтеност. Затова е усещането, че се въртим в кръг, че изход няма. Че всеки път започваме от нулата преразказа за системата, която ни убива по всевъзможни начини без да можем да я спрем. Защото и протестите, в които периодично избухваме, биват превземани отвътре от хитреци и тарикати, мимикриращи в бунтари до момента на поредната удобна „сглобка“ с властта, представена като по-малкото зло. Или още по-лошо, като геополитическа неизбежност, в каквато безусловно се намираме сега заради зверската война на Русия срещу Украйна и демократичния свят. Но това прави от по-малкото зло… неизлечимо зло, с което управленската „сглобка“ между довчерашните смъртни врагове ГЕРБ и ПП-ДБ ни кара да се съгласим. Което не е никакъв избор, а е пак липса на избор. Затова макар и за 217-и път започваме „Честно казано“ като от начало. С надеждата не за промяна, защото и тази дума изхабихме, а за обрат и в търсене на смисъл. „Честно казано“ започва…