Чувството за безнаказаност причинява умопомрачение. В тази аксиома всекидневно се убеждават българите с остатъчни капки здрав разум в главите си. Техният проблем пък е, че страдат от загуба на енергия за възмущение и от привикване с епидемичните публични прояви на това ужасяващо душевно разстройство. То се изразява в тотално скъсване с реалността, етичните и морални правила, които предпазват една общност от израждането й в глутница. От гледна точка на тази опасност България вече май е на ръба. Защото психясалият индивид се изживява като непогрешим и абсолютно убеден, че ще отърве кожата дори, ако извърши престъпление, каквото и да е то, от тривиален подкуп до участие в грандкорупция с обществени пари. Включително и ако гръмне някого в главата без да мигне със законно притежаван пистолет. И никакво осъзнаване на вина, на извършен грях или на злина. Признаците на подобно изтрещяване се изливат върху главите ни от телевизионните екрани без почивка. Парализират всеки ден съпротивителните сили на т.н. „общество“ срещу явното зло, все едно дали става дума за съучастия в крадливи схеми или за откровени издевателства с националния интерес. Забележете! Двете най-кървави и безогледни прояви на налудно всемогъщество се повториха в рамките на броени седмици едно към едно, като в кошмар, произведен от една и съща зла матрица, която доминира обществената йерархия от върха към основата, отвъд официалната демократическа фасада. Един бивш военен и едно бивше ченге разсреляха по един и същи начин в едни и същи обстоятелства двама мъже – журналист и психолог, които по същество представляват контрапункт на толерираното беззаконие у нас. Но контрапунктът загуби битката за пореден път. Засега побеждава лудостта. Нищо чудно, че три месеца след разстрела единият убиец още не е изправен пред съда. А за другия тръгна слух, макар непотвърден, че ще бъде пуснат от ареста по здравословни причини. Проблемът е, че у нас очевидните прояви на душевно разстройство вече не се възприемат като диагноза, а като форма на привилегия заради принадлежност към властови или към силови структури. Също както при двамата бивши униформени. Но те са само част от по-големия пъзел на болестта. Тя простичко може да бъде описана с фразата: „Мен няма кой да ме накаже“. Помните ли, авторът на това емблематично изречение е Цветан Цветанов, бившият втори в ГЕРБ, бившата дясна ръка на Бойко Борисов и бивш организационен стожер на партията на европейското размотаване на гражданите из лабиринтите на узаконената корупция с дъх на шуробаджанащина и навързани свински черва. На Цветанов му хвръкна партийната глава заради „Апартаментгейт“, но от предишните му сблъсъци със закона не остана и следа. Той дори си направи партия. А Борисов се снабди с нови десни и леви ръце така, че се превърна в мистериозно многоръко божество на политическото оцеляване. И то въпреки всички публично налични факти, че би трябвало да е клиент, а не приятел на богинята Темида, за какъвто усилено се представя, както и че самият Бог му е началник. От своя страна главният прокурор Гешев се самообяви за „инструмент на Господ“, но в същото време от изтекли сересета се разбра, че нарича Борисов „шефе“. С други думи, Борисов, Гешев и Бог се оказаха „Светата троица на недосегаемостта“ у нас. Така пак опираме до заклинанието „Няма кой да ме накаже“ като симптом за душевно разстройство, което застрашава здравето на цялата нация. Че то има характера на своеобразна епидемия по модела на рибата, която се вмирисва от главата, се разбра след втория списък на санкционирани апостоли на корупцията по глобалния закон „Магнитски“. До един се жалват, че са набедени. Искат доказателства, че са газили лука, макар че щатските служби за борба с финансовите измами не им ги дължат. Просто Щатите си бранят интереса от нашествието на чужди корупционери. Стигат им и техните. И петимата шестват из медиите като великомъченици на ангелската чистота и моралната неуязвимост. Най-трогателен е Влади Горанов, двукратен финансов министър и доскоро дясна ръка на Борисов. За разлика от библейския Петър, който три пъти се отрича от Божия син, Влади не се отрече нито от ГЕРБ, нито от своя повелител. ГЕРБ обаче се отрече от него, както и самият повелител, който пък в името на своя повелител по навик се прекръсти и се закле в своето безсребърничество. Като добавим и затрогващата изповед пред конгреса на БСП на бившия енергиен министър Румен Овчаров, че е жертва на фарисеи и на русофоби, ставаме зорлем зрители на пародия в стил „Божествена комедия“ от Данте. Но пародия или не, първата й част все още са нарича и ще се нарича „Ад“, в чиито девет кръга тепърва ще заемат местата си всички настоящи и бъдещи носители на лудостта, причинена от безнаказаност. Все едно дали са в списъка „Магнитски“ или в неговото продължение, което предстои. Защото е неизбежно.
„Лудост от безнаказаност“ – малката проповед от еп. 193 на „Честно казано с Люба Кулезич” по ТВ „Евроком“
Чувството за безнаказаност причинява умопомрачение. В тази аксиома всекидневно се убеждават българите с остатъчни капки здрав разум в главите си. Техният проблем пък е, че страдат от загуба на енергия за възмущение и от привикване с епидемичните публични прояви на това ужасяващо душевно разстройство. То се изразява в тотално скъсване с реалността, етичните и морални правила, които предпазват една общност от израждането й в глутница. От гледна точка на тази опасност България вече май е на ръба. Защото психясалият индивид се изживява като непогрешим и абсолютно убеден, че ще отърве кожата дори, ако извърши престъпление, каквото и да е то, от тривиален подкуп до участие в грандкорупция с обществени пари. Включително и ако гръмне някого в главата без да мигне със законно притежаван пистолет. И никакво осъзнаване на вина, на извършен грях или на злина. Признаците на подобно изтрещяване се изливат върху главите ни от телевизионните екрани без почивка. Парализират всеки ден съпротивителните сили на т.н. „общество“ срещу явното зло, все едно дали става дума за съучастия в крадливи схеми или за откровени издевателства с националния интерес. Забележете! Двете най-кървави и безогледни прояви на налудно всемогъщество се повториха в рамките на броени седмици едно към едно, като в кошмар, произведен от една и съща зла матрица, която доминира обществената йерархия от върха към основата, отвъд официалната демократическа фасада. Един бивш военен и едно бивше ченге разсреляха по един и същи начин в едни и същи обстоятелства двама мъже – журналист и психолог, които по същество представляват контрапункт на толерираното беззаконие у нас. Но контрапунктът загуби битката за пореден път. Засега побеждава лудостта. Нищо чудно, че три месеца след разстрела единият убиец още не е изправен пред съда. А за другия тръгна слух, макар непотвърден, че ще бъде пуснат от ареста по здравословни причини. Проблемът е, че у нас очевидните прояви на душевно разстройство вече не се възприемат като диагноза, а като форма на привилегия заради принадлежност към властови или към силови структури. Също както при двамата бивши униформени. Но те са само част от по-големия пъзел на болестта. Тя простичко може да бъде описана с фразата: „Мен няма кой да ме накаже“. Помните ли, авторът на това емблематично изречение е Цветан Цветанов, бившият втори в ГЕРБ, бившата дясна ръка на Бойко Борисов и бивш организационен стожер на партията на европейското размотаване на гражданите из лабиринтите на узаконената корупция с дъх на шуробаджанащина и навързани свински черва. На Цветанов му хвръкна партийната глава заради „Апартаментгейт“, но от предишните му сблъсъци със закона не остана и следа. Той дори си направи партия. А Борисов се снабди с нови десни и леви ръце така, че се превърна в мистериозно многоръко божество на политическото оцеляване. И то въпреки всички публично налични факти, че би трябвало да е клиент, а не приятел на богинята Темида, за какъвто усилено се представя, както и че самият Бог му е началник. От своя страна главният прокурор Гешев се самообяви за „инструмент на Господ“, но в същото време от изтекли сересета се разбра, че нарича Борисов „шефе“. С други думи, Борисов, Гешев и Бог се оказаха „Светата троица на недосегаемостта“ у нас. Така пак опираме до заклинанието „Няма кой да ме накаже“ като симптом за душевно разстройство, което застрашава здравето на цялата нация. Че то има характера на своеобразна епидемия по модела на рибата, която се вмирисва от главата, се разбра след втория списък на санкционирани апостоли на корупцията по глобалния закон „Магнитски“. До един се жалват, че са набедени. Искат доказателства, че са газили лука, макар че щатските служби за борба с финансовите измами не им ги дължат. Просто Щатите си бранят интереса от нашествието на чужди корупционери. Стигат им и техните. И петимата шестват из медиите като великомъченици на ангелската чистота и моралната неуязвимост. Най-трогателен е Влади Горанов, двукратен финансов министър и доскоро дясна ръка на Борисов. За разлика от библейския Петър, който три пъти се отрича от Божия син, Влади не се отрече нито от ГЕРБ, нито от своя повелител. ГЕРБ обаче се отрече от него, както и самият повелител, който пък в името на своя повелител по навик се прекръсти и се закле в своето безсребърничество. Като добавим и затрогващата изповед пред конгреса на БСП на бившия енергиен министър Румен Овчаров, че е жертва на фарисеи и на русофоби, ставаме зорлем зрители на пародия в стил „Божествена комедия“ от Данте. Но пародия или не, първата й част все още са нарича и ще се нарича „Ад“, в чиито девет кръга тепърва ще заемат местата си всички настоящи и бъдещи носители на лудостта, причинена от безнаказаност. Все едно дали са в списъка „Магнитски“ или в неговото продължение, което предстои. Защото е неизбежно.