Като слушам дивотиите, с които ни занимава т.нар. „политическа класа“ пред щръкналите репортерски микрофони, като им гледам шкембетата на тия персони, като им гледам фасоните, като им чувам граматическите безобразия и махленските интонации, перченето, пъченето, словесните премятания според поредния предизборен вятър, и си казвам: „Това не може да е истина! Живея във филм. Но или филмът е много сбъркан, или жанрът му е такъв, че хем те кара да се хилиш като ненормален, хем ти се иска да повърнеш от гадост“. Има такъв жанр. Нарича се „бурлеска“. Една така скоклива, закачлива дума. Но ако надзърнете в Уикипедия, ще видите, че тя означава всъщност гавра. Значи глума с нещо изначално сериозно, но превърнато в абсурд. Изродено в карикатура, благодарение на сборище от откачалки, които правят на пух и прах смисъла, логиката, разумната подредба на нещата. Защото вижте само как се държи все по-уникалният с глумливите си номера тандем „Борисов-Пеевски“. Те са като дупе и гащи, като Пижо и Пенда. Те се гаврят с бившите си уж некоалиционни партньори от ПП-ДБ като два охранени котарака, които побутват с лапите си мишлета по терена. Борисов страстно се обяснява в любов на Христо Иванов, когото навремето натири като свой правосъден министър в историческия компромис на реформаторите да се гушнат с ГЕРБ във второто им правителство. А сега го четка за констиуционните промени, на които бил заложил Христо Иванов. Да заложи Христо Иванов, но заложи политическата си чест. Защото те се оказаха прибързани, сакати и идеално вършат работа на ГЕРБ, за да си сложат свой човек за служебен премиер (както го и направиха), след като срутиха вече ненужната им сглобка с бившите си врагове. Пеевски пък, в перфектен контрапункт с фалцета на Борисов, боботи нежни слова по адрес на Кирил Петков и го тика с лапа към ненаситната си паст, обещавайки му, представете си, нови порции власт дори, ако се наложи приятелят му Борисов да излезе в опозиция. Защото двамата (Кирчо и Пеевски) всъщност управлявали добре. Тези предизборни етюди прилягат на сутеньори, които обещават брак на секструженички на повикване. Те са отвратителни, те са обидни за харвардско-реформаторското лустро на ПП-ДБ. Как го допуснаха!? Тези циркове по двуличие и арогантност надминават и най-истеричните игрички на Късопишковците и на Копейките в синхрон с грубиянските изцепки на Тошко Йорданов адрес на сглобките като тържество на политическата гинекология. Сякаш ИТН са чисти като сълза. Простичко казано, всичко това е лудница. Естетски формулирано – това е бурлеска. По-светнатите от вас ще се сетят за патърдията, която предизвика на местна почва онази луда американска политическа бурлеска „Борат 2“ на Саша Барън Коен, където изгря холивудската звезда на нашата сладурана Мария Бакалова. Че и номинация за „Оскар“ получи за ужас на безсмъртните местни първоучители по художествени правдини. Голяма част от тукашните ценители на „високото“ изкуство се хвана за главата и заклейми „Борат“ като простотия. Без да си дава сметка, че филмът без задръжки се бъзика с американските политически нрави. Гъбарка се с американските тъпанари, които обитават властта и прави на салата всички клишета на политкоректността и на геополитическата бъркотия в средностатистическата американска глава. Не се чудете обаче, че ви говоря всичко това във връзка с бурлеската, в която са ни натикали нашите политически, обществени и медийни животни. И ни я разиграват в Парламента като някакво идиотско реалити на живо. Обаче хич не им пука за нашите, на публиката, реакции. Те дори май не си дават сметка, че се гаврят с нас и че предизвикват масово позивите ни за повръщане. До такава степен са вторачени да си правят кал един на друг, да си играят мръсни номера, да си подлагат динени кори, да се съешават в неприлични политически съюзи, а после да се преструват на обидени девственици, когато се окажат натирени от някоя удобна сглобка или изгодна сделка за постове, представяна като реформа. И пак повтарям. Особеностите на българската политическа бурлеска надминават всичко мислимо и немислимо в този специален жанр. А най-забележителното е, че българската политическа бурлеска се гаври с нас, публиката, вместо да е обратното, както повеляват законите на този жанр. И ето я разликата с толкова оспорвания „Борат“. Той дръзко се надсмива над малоумията на американската политическа класа. И получава признанието на просветената публика за това. В нашия случай публиката е прецакана, наплюта, препикана и подиграна от собствените си избраници да я представляват на политическата сцена. Те отдавна са направили така, че ние, публиката, в нашия масов, всенароден смисъл да нямаме никакво значение. И да нямаме право на истински избор. Докато онези палячовци от Парламента ни залъгват с мантрата на поредните предсрочни избори. Ха-ха-ха. Но както е известно, бурлеската невинаги е смешна. Може да предизвика ужас, отрезвяване или съпротива чрез присмех и насмешка. Проблемът е, че засега ние нито се ужасяваме, нито отрезвяваме. А продължаваме да се пулим пред екраните, без да си даваме сметка, че вътрешно умираме – и поотделно, и като общност. Още по-малко демократична общност…
„Българска политическа бурлеска“ – малката проповед от еп. 245 на „Честно казано с Люба Кулезич”
Като слушам дивотиите, с които ни занимава т.нар. „политическа класа“ пред щръкналите репортерски микрофони, като им гледам шкембетата на тия персони, като им гледам фасоните, като им чувам граматическите безобразия и махленските интонации, перченето, пъченето, словесните премятания според поредния предизборен вятър, и си казвам: „Това не може да е истина! Живея във филм. Но или филмът е много сбъркан, или жанрът му е такъв, че хем те кара да се хилиш като ненормален, хем ти се иска да повърнеш от гадост“. Има такъв жанр. Нарича се „бурлеска“. Една така скоклива, закачлива дума. Но ако надзърнете в Уикипедия, ще видите, че тя означава всъщност гавра. Значи глума с нещо изначално сериозно, но превърнато в абсурд. Изродено в карикатура, благодарение на сборище от откачалки, които правят на пух и прах смисъла, логиката, разумната подредба на нещата. Защото вижте само как се държи все по-уникалният с глумливите си номера тандем „Борисов-Пеевски“. Те са като дупе и гащи, като Пижо и Пенда. Те се гаврят с бившите си уж некоалиционни партньори от ПП-ДБ като два охранени котарака, които побутват с лапите си мишлета по терена. Борисов страстно се обяснява в любов на Христо Иванов, когото навремето натири като свой правосъден министър в историческия компромис на реформаторите да се гушнат с ГЕРБ във второто им правителство. А сега го четка за констиуционните промени, на които бил заложил Христо Иванов. Да заложи Христо Иванов, но заложи политическата си чест. Защото те се оказаха прибързани, сакати и идеално вършат работа на ГЕРБ, за да си сложат свой човек за служебен премиер (както го и направиха), след като срутиха вече ненужната им сглобка с бившите си врагове. Пеевски пък, в перфектен контрапункт с фалцета на Борисов, боботи нежни слова по адрес на Кирил Петков и го тика с лапа към ненаситната си паст, обещавайки му, представете си, нови порции власт дори, ако се наложи приятелят му Борисов да излезе в опозиция. Защото двамата (Кирчо и Пеевски) всъщност управлявали добре. Тези предизборни етюди прилягат на сутеньори, които обещават брак на секструженички на повикване. Те са отвратителни, те са обидни за харвардско-реформаторското лустро на ПП-ДБ. Как го допуснаха!? Тези циркове по двуличие и арогантност надминават и най-истеричните игрички на Късопишковците и на Копейките в синхрон с грубиянските изцепки на Тошко Йорданов адрес на сглобките като тържество на политическата гинекология. Сякаш ИТН са чисти като сълза. Простичко казано, всичко това е лудница. Естетски формулирано – това е бурлеска. По-светнатите от вас ще се сетят за патърдията, която предизвика на местна почва онази луда американска политическа бурлеска „Борат 2“ на Саша Барън Коен, където изгря холивудската звезда на нашата сладурана Мария Бакалова. Че и номинация за „Оскар“ получи за ужас на безсмъртните местни първоучители по художествени правдини. Голяма част от тукашните ценители на „високото“ изкуство се хвана за главата и заклейми „Борат“ като простотия. Без да си дава сметка, че филмът без задръжки се бъзика с американските политически нрави. Гъбарка се с американските тъпанари, които обитават властта и прави на салата всички клишета на политкоректността и на геополитическата бъркотия в средностатистическата американска глава. Не се чудете обаче, че ви говоря всичко това във връзка с бурлеската, в която са ни натикали нашите политически, обществени и медийни животни. И ни я разиграват в Парламента като някакво идиотско реалити на живо. Обаче хич не им пука за нашите, на публиката, реакции. Те дори май не си дават сметка, че се гаврят с нас и че предизвикват масово позивите ни за повръщане. До такава степен са вторачени да си правят кал един на друг, да си играят мръсни номера, да си подлагат динени кори, да се съешават в неприлични политически съюзи, а после да се преструват на обидени девственици, когато се окажат натирени от някоя удобна сглобка или изгодна сделка за постове, представяна като реформа. И пак повтарям. Особеностите на българската политическа бурлеска надминават всичко мислимо и немислимо в този специален жанр. А най-забележителното е, че българската политическа бурлеска се гаври с нас, публиката, вместо да е обратното, както повеляват законите на този жанр. И ето я разликата с толкова оспорвания „Борат“. Той дръзко се надсмива над малоумията на американската политическа класа. И получава признанието на просветената публика за това. В нашия случай публиката е прецакана, наплюта, препикана и подиграна от собствените си избраници да я представляват на политическата сцена. Те отдавна са направили така, че ние, публиката, в нашия масов, всенароден смисъл да нямаме никакво значение. И да нямаме право на истински избор. Докато онези палячовци от Парламента ни залъгват с мантрата на поредните предсрочни избори. Ха-ха-ха. Но както е известно, бурлеската невинаги е смешна. Може да предизвика ужас, отрезвяване или съпротива чрез присмех и насмешка. Проблемът е, че засега ние нито се ужасяваме, нито отрезвяваме. А продължаваме да се пулим пред екраните, без да си даваме сметка, че вътрешно умираме – и поотделно, и като общност. Още по-малко демократична общност…