Няма никакво значение дали Мария Бакалова ще спечели Оскар тази вечер, или не. Това, което това момиче постигна, е нечуван успех и пробив. Преди това да се случи, бях сигурен, че български актьор няма никакъв шанс, някога, да бъде номиниран за Оскар, Бафта и всичките други признания и награди, които тя получи. Но, ето – едно момиче от Бургас го направи, и то по най-зашеметителния начин. Държа се достойно, направи блестяща кампания, позиционира се добре в изключително трудния и жесток кинобизнес, поне за няколко години напред.
Това няма да се случи никога отново. Поне в близките 50ина години. Няма да се случи не само защото граничи с чудото. А защото начинът по който публиката, обществото в България реагира на това нечувано постижение за български актьор, беше нездравословен. От махленските спорове, през патриотарските изхвърляния или неглижиране, до обикновената провинциална завист.
Не, в България няма как да има голямо, значимо световно изкуство (в частност кино) . Няма как да се случи филм като босненския „Quo Vadis, Aida“, нито полския „Студена война“, нито ливанския „Човекът, който продаде кожата си“, нито македонския „Медена земя“.
Защото няма смели творци, които да забият пръст в стотиците кървящи рани на тази страна, и с риск да бъдат обругани, да разбият стигмите, лъжите и фалшивите идоли и митове.
За това културата ни е обречена на сурогати, имитации, кич, и санирани соц-темели.
75 г., българското изкуство е задушено от страшното и неизличимо бездарие на страха.
Страх от силния на деня, от институциите, от общественото мнение, от хейтърите, от конюнктурата, от забраната, от пандемията, от глада. Страх, страх, страх. В българските театри се играе „страх“, в кината се прожектира „страх“, художниците рисуват „страх“.
Страх и от изговарянето, честно и откровено – защо българската култура, въпреки наличието на индивидуални таланти, не успява да създава важни, вълнуващи, мащабни произведения.
Една нация е велика не с историята, миналото и легендите си.
А със съвремията си. С онези стотици хиляди величествени „сега“, които се случват и в този момент на хиляди места по света, докато коментираме в захлас поредното махленско амбициозно политическо нищожество.
Няма я смелостта на група хора да се опълчат срещу задушаващата тиня на институциализираната и възпроизвеждаща се посредственост.
Няма кой да попита защо Морфов, Бакалова, Ралица Петрова, Санчо Финци и много други радикални артисти се оказаха забранени, обругавани и недолюбвани у дома.
Оскарите ще минат, във вторник никой няма да помни кой е спечелил, кой загубил, мнозина от спечелилите ще бъдат забравени. Това са нормалните процеси, в нормалната културна индустрия. В този нормален свят има моди, вълни, нови звезди. И много падащи такива. Това, което няма, са фосилизираните величия, и крепеното с десетилетия бездарие. Идваш, вършиш си работата, и си отиваш. Малцина са тези, които успяват да се задържат повече от 5-6 години.
Затова – едно голямо браво на Мария за куража и глъдката надежда.
Тя вече успя в най-важната категория – категорията за достойно поведение. Там е категоричен победител!
Тео Ушев, Фейсбук