Боряна Калейн даде специално интервю за “24 часа”, след като мина през ада и стигна до рая като олимпийска вицешампионка в художествената гимнастика.
– Обичаш да рисуваш очи, обичаш да гледаш хората в очите. Какво виждат хората сега в очите на Боряна Калейн?
-За никого не е тайна, че съм безкрайно щастлива от това, което постигнах, и благодарна за всичко, през което преминах. Има щастие и благодарност за хората, които бяха до мен по пътя – затова, че накрая заедно всички успяхме.
– Онези сълзи всъщност бяха първата стъпка към това да се въздигна, да стигна до този мой личен триумф. След това, разбира се, имах още емоционални и лични падения, но ако човек не стигне ниско долу, никога не може да тръгне обратно да се изкачва нагоре. Благодарна съм за всичко, през което преминах.
– Колко сладки бяха сълзите сега – онези, които бликнаха от очите ти, след като се прегърнахте с треньорката ти Марияна Памукова, след като осем съчетания в квалификациите и във финала беше желязна?
–
– Ами да – в онзи момент вече емоцията ме завладя. И двете знаехме, че аз направих всичко възможно. Вече беше божа работа какво ще се случи. Но когато видях резултата, аз просто бях толкова, толкова щастлива. И някак си просто всичко в мен се отприщи за секунди.
– На кого искаш да посветиш медала, превърнал се в символ на смисъла от тежкия труд и преодоляването на всички препятствия по пътя?
–
– На първо място на себе си затова, че не се предадох, когато беше наистина трудно. И на абсолютно всеки един човек от тези най-специални за мен хора, те знаят кои са, които тогава, в трудните моменти, бяха зад гърба ми и вярваха в мен. Посвещавам този медал на всички тях.
–
– Какво послание би отправила към малките момичета, които вървят по твоя път, мечтаят и плачат от радост заедно с теб сега?
–
– Ако имат мечта, каквато и да е тя, дори да не е свързана със спорта, защото това важи за всеки, да не се предават. Колкото и да им е трудно, да не се предават. Защото със сигурност ще им бъде трудно, няма да ги лъжа, но ако успеят да преминат през тези трудности, те ще станат по-силни и без проблем ще сбъднат своята мечта накрая.
–
– Златен ли е този сребърен медал за теб?
–
– За мен да. Аз наистина направих всичко, което можах.
–
– Да изравниш постижението на Адриана Дунавска, да направиш нещо, което не е постигано от 1988 година в Сеул, е сбъдната мечта не само за теб, но и за цялата българска художествена гимнастика. За какво дойде всъщност в Париж и с какво чувство ще се върнеш в България, след като започнеш да осъзнаваш какво си постигнала?
– Няма да лъжа никого, аз много исках и мечтах за този медал още от 6-годишна. От момента, в който влязох за първи път в залата по гимнастика, просто исках да бъда олимпийски медалист. Без значение от цвета на медала. Впоследствие, разбира се, исках да бъда и златен олимпийски медалист. Но дойдох тук, в Париж, с идеята да си изиграя съчетанията по най-добрия начин и да си свърша работата. И даже в момена още ми е трудно да осъзная, че съм спечелила този медал. Просто съм много щастлива, че си свърших добре работата, че целият ми екип е доволен от това, което аз направих.
– Това ли беше най-силното ти състезание откъм постоянство и концентрация?
– Със сигурност да. 8 от 8 изиграни съчетания… Перфектно не бих казала, защото никой не може да бъде перфектен, но за мен изиграни по много-много добър начин. Така че да, доволна съм. Както Илияна Раева каза, това май наистина беше състезанието на живота ми.
– Дойде в Париж, за да разкажеш живота си с четирите си олимпийски съчетания. Успя ли да го разкажеш така, че да се гордееш от себе си?
-Мисля, че да. Свърших си работата по възможно най-добрия начин. И аз, и треньорите сме удовлетворени, което е най-сладкото накрая.
– Как би описала най-кратко какво всъщност се криеше зад твоите олимпийски съчетания, с които сбъдна мечтата си?
–
– Това наистина беше животът ми. От детските ми години, радостта, безгрижието и забавлението, през печеленето на медали, неизбежно следвано от загубите и тежките моменти до победата, което просто не мога да го опиша. Уникално е наистина. Това просто не може да се опише.
– Вече беше тръгнала да помахаш за сбогом. Пребори се и спечели най-важния медал, злато от битката със себе си. Какво предстои за Боряна Калейн след Париж, как гледаш за бъдещото сега?
–
– Искам първо да си почина, защото в момента съм емоционална и не смятам, че в такъв момент трябва да се вземат каквито и да било решения. По принцип имам още едно състезание – държавно клубно първенство в края на октомври, на което със сигурност ще участвам. Да сме живи и здрави, разбира се. Но друго няма да казвам, смятам, че трябва да мине време.
–
– В залата да те подкрепя по време на финала беше Стилияна Николова, след най-тежкото състезание в нейния живот. Малката голяма Стили страда доста, след като остана извън финала, но дойде да ти стиска палци, радваше се заедно с теб. Какво означава тази подкрепа и какво би казала на Стили?
–
– Аз вече ѝ го казах лично: “Има Господ, просто вярвай и се бори. Не се предавай.”
–
-Може би това е бил нейният път и е трябвало да премине през това, но аз съм сигурна, че тя ще излезе по-силна, защото всъщност в такива моменти човек израства и научава много неща за себе си. Просто ѝ пожелавам да излезе по възможно най-добрия начин за нея от тази ситуация, да се прероди, така както го направих аз. И да постигне велики неща, защото тя е голям талант.
