„Също като Ваня Григорова, която не може да излезе от кампания и да каже “сбогом на оръжията”, ние също продължаваме да гледаме на изборите през оптиката политическите послания, вместо през оптиката на анализа. Събитията са трудни за анализ по същата причина, поради която и загубата е трудна за преглъщане – ужасно малката разлика. Когато някой е постигнал солидна победа, можем да търсим солидна причина за нея. Но когато разликата е от порядъка на процент, това означава, че победата е донякъде случайна, тоест няма солидни основания. Съвсем спокойно можеше и да е обратното, така че какви заключения изобщо можем да направим?“. Това пише в статия за Гласове анализаторът Тончо Краевски.
Нека не правим заключения, нека зададем въпроси. Какви са тези две почти идеални половини, на които се раздели София? Бедни срещу богати ли? Крайни квартали срещу център? Ако е така, то как ПП-ДБ печели с общинска листа и районни кметове в т.нар. крайни квартали като „Люлин“, „Овча купел“ или „Кремиковци“, а Ваня Григорова на балотажа надделява в райони като „Сердика“ и „Красна поляна“, които не са крайни райони, а дори и в най-централните секции получава значителен брой гласове, по 35-40%. Със сигурност има такъв нюанс, но идеолозите и на двете кампании си мислеха, че имат смазващо превъзходство в демографията. Терзиевците вярват, че София е културно тяхна – тя е дясна, демократична, синя, жълтопаветна, умна и красива – абсурд да спечели някой като Ваня Григорова. Да де, но тя беше на косъм. Григоровистите пък смятат, че умните и красивите са елитарно малцинство, което живее в няколко богати района и презира народа, а народът е трудов, следователно демографията е на тяхна страна. Ремито, с което завършиха, означава че и двете представи са грешни.
Структурата на вота показва, че огромен брой хора са излезли да гласуват само и единствено против тях, като Ваня Григорова печели даже отделни секции в идеалния център. Защото вижте общинската листа, вижте районните кметове, БСП ги няма там. Няма червена вълна, няма социализъм, има просто вот срещу ПП-ДБ. Спомнете си 2019 г., когато Мая Манолова изкара 48%. Хората, които гласуваха за нея не бяха за БСП; хората, които гласуваха за нея даже не смятаха, че тя ще бъде по-добър кмет от Фандъкова. Те просто искаха да покажат червен картон на ГЕРБ. Защото софиянци са хора с 2700 лева средна заплата иимат „лукса“ да мислят за морал, за естетика, за геополитика и т.н.
Вотът за Ваня Григорова беше толкова голям, защото за нея гласуваха не само работещи бедни хора, но и всякакви други, включително заможни и “жълтопаветни”. Парадоксално, но гласуването за нея е вид луксозен вот, който столичани могат да си позволят – за да изпратят негативно послание на управляващата партия, не се плашат да вкарат в общината твърд социалист.
Най-голямата грешка, която може да направи сега щабът на Ваня Григорова е да си помисли, че 170 000 души са гласували за техния ляв манифест и да съзрат в това зараждането на “червена София”. Със сигурност разширение и мобилизация в лявото пространство има и те се дължат на нейната кандидатура, но истината е, че особено на втория тур този вот просто не е класово дефиниран. Работници има много и Ваня Григорова беше права да посочи на дебата в СУ, че мнозинството от нас ще отдават труда си под наем доживот. Но това не означава, че съществува работническа класа като обективна прослойка с еднородни интереси. В София, ако слагаш тапети или правиш маникюр, ти можеш да изкарваш пари над средното за града и повече от мнозина с висше образование, работещи в държавната администрация. Има и немалко работещи бедни хора, разбира се, но аз не бих бързал да заключа, че те съставляват гръбнака на подкрепата за Григорова.
Има следователно друго разделение, което разполовява София на две.
То е социално-психологическо, не е толкова материално. Чисто материален е различителят например между ГЕРБ и ПП-ДБ. Там трябва да се обяви награда за социологът, който емпирично установи точното число на среден доход, при достигането на което един район или град, който е гласувал преди за ГЕРБ, започва да гласува за ПП-ДБ. Такава стойност има, защото както изглежда, ГЕРБ и ПП-ДБ са последователни фази на материалното развитие на един и същи идеологически субстрат. Следователно “жълтопаветниците” не бива да бъдат подценявани като “елитарно малцинство”, това вече свърши. Все повече ще ги виждаме в кварталите и това е пряка последица от успехите на ГЕРБ в подобряването на инфраструктурата и вдигането на жизнения стандарт в съответните райони. Просто старата власт отгледа поколение от хора с нови нужди. Срещу тях, като антипод, стоят не избирателите на ГЕРБ с техните “занижени” материални очаквания – не, това е разлика в степен, а не във вид. Срещу тях стоят избирателите, подкрепили Григорова на втория тур. Те не се червени, не са бедни, и не са необразовани.
Ако щабът на ПП-ДБ направи проучване и анализ на това какви хора е прибавила към гласовете си Ваня Григорова на втори тур, вероятно ще открие, че това е до голяма степен демография, която би трябвало да е спечелена от Васил Терзиев, ако се подчиняваше на техните предразсъдъци. Подобно на изследването, което неотдавна показа, че избирателите на „Възраждане“ са с най-високо образование заедно с тези на ПП-ДБ, може и сега да се окаже, че няма борба между “хипстърите от центъра” и “ганьовците от кварталите”, а има разцепление в самата сърцевина на “престижната” демография, която ПП-ДБ желае изцяло да представлява. Какво искат техните побратими-опоненти? Трудно е да се каже, защото те нямат още пълноценно и устойчиво представителство, такова което разбира какви хора представлява, а не ги представлява само “инцидентно”.
Със сигурност Ваня Григорова имаше правилен инстинкт, когато на питането “Чий е Крим? Путин агресор ли е?” тя отвърна “Откъде да знам? Може ли да не отговарям (да не съм отговорна) за Путин?”. Хората, които се събраха зад нея на втория тур искаха това да чуят. Не да чуят “Крим е руски, Путин е добър”, каквото е подозрението и намека във въпроса. Те не са проруски настроение, но са настроени анти-евроатлантически, анти-глобалистки и затова за тях беше важно да чуят отговор, който отрича самите презумпции на питането. “Руски или украински е Крим?” е въпрос, който се задава в дискурса на евроатлантизма, за да се различават приятелите от враговете, затова той не позволява сложен отговор: само правилен и грешен. Григорова получи гласовете на хората, които съзират в този въпрос повече воля за власт, отколкото воля за справедливост и съответно също не искат да му отговарят. Геополитическата окраска обаче е само повърхността. Дълбочината на явлението по всяка вероятност е по-голяма и ще ни разкрие други особености. Едно е сигурно – че има голямо пренареждане в политическите пристрастия и вкусове в България и това започва от София.
Източник: Гласове.бг