„Това е психопатна ситуация!” – малката проповед от еп. 220 на „Честно казано с Люба Кулезич”

Намираме се в психопатна ситуация. Най-малкото доминирана от хора с психопатни нагласи, жонглиращи с власт и с много сребърници – хора, селектирани за целта от още по-големи психопати, с пагони или не. До един маскирани или като демократи, или като патрЕоти, или като експерти. И дори като богослови… Това се нарича негативна селекция. Но да си психопат, който разполага с власт или се домогва до власт, още не е диагноза. Номерът е, че животът ни в общност (дори не казвам вече общество, още по-малко гражданско такова), се превръща в диагноза. Предизборно това най-много си личи, че колективно „изкризваме“. Както е в момента. Както е впрочем напоследък след въртележката от три парламента и три служебни правителства на Президента. Той пък се сдоби с прякор Резидента, след като видимо путиняса и с това допълнително ни подлуди. Но най-подвеждащото е, че психопатите могат да бъдат очарователни. Да ни се навират в очите по телевизорите с онзи натраплив махленски чар, наричан с ирония „опасен чар“. Ние сме обречени да бъдем тяхна публика. Още по-страшно – да бъдем техни избиратели. И им се получава. Не е случайно, че ни ги натрапват сутрин, обед и вечер от екраните. Това е схемата: да свикнем с тях, като с отрова, която размеква мозъците ни без да се усетим. Самовъзпроизвеждащият се сякаш от години социолог Райчев, Андреа Андрей, милионерът Райчев, отдавна е като персонаж от изтъркан филм на ужасите. Има обаче далеч по-свежи негови подобия, заченати в епруветките на психопатното политинженерство. И общото помежду им е, че са страшно манипулативни. Лъжат на поразия и хич не им пука, че вчера са ментили за едно, а днес за обратното. Цинизмът е защитната им жилетка. Изобщо не държат сметка за чувствата на другите. Имитират емпатия, но вътрешно са студени и пресметливи. Опитайте се да ги засечете в крачка, че шмекеруват, ще ви нахокат. Или че сте мисирка, ако сте насочили микрофон към магнетичната телесност на един Бойко Борисов, например… който затлъстя (горкият) в ролята на политически съблазнител, но не му дреме от това. Или пък че ще ви изстине столчето на телевизионна водеща, ако сте докачили с въпрос някоя политическа Мента, намърдала се в ролята на охранител на етническия мир от името на охранени ментори със султански амбиции. За тоталната липса на срам, за пълната неспособност да преживеят разкаяние или катарзис няма защо да споменавам. Те се подразбират, когато говорим за психопатни нагласи. А ние, натикани в ролята на зашеметена публика консумираме покорно безсрамието във всичките му агрегатни състояния, експонирани в публичността, жълто-кафявата или казионно-благоприличната. С днешна дата не виждам огромна разлика между фотографските постижения на тайнствената Мата Хари в спалнята на спящия гол между кюлчета и презервативи премиер на България и лансирането на две огледално цинични кандидат-кметски кандидатури за София. При това лансирани от името на демократи, на евро-атлантици, на прагматици без угризения и без етични притеснения за произхода на кариерните си постижения. Сещате се, че имам предвид двамата актуални конкуренти за кметската битка в столицата. IT гуруто Васил Терзиев и гуруто на информацията в БТВ Антон Хекимян. Те бяха извадени като зайчета от ръкавите на илюзионисти в лицето на двете управляващи странната сглобка, до вчера мразещи се формации, ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС. Тези двамата са въплъщение на тяхното политическо надцакване с фасадния си чар, успешност, популярност, младост, ценностна декоративност или декларативност, все едно. Зад фасадата обаче напират въпроси с отказан отговор. Защо точно демократите с вечната им мантра им за лустрация открито се ангажират с политическата реинкарнация на репресивната комунистическа Държавна сигурност чрез пеуспелия икономически неин потомък? Христо Иванов и Кирил Петков се изплъзват с амбулантни реплики, оневиняващи децата за греховете на родата. Съжалявам, но тъкмо това е елемент от онова разстройство на личността, което може да консумира „вината единствено с мезетата“, както арогантно твърдеше един друг чаровник от червената ДС номенклатура още в зората на злощастния ни преход. С издигането за кандидат-градоначалник на новинарския шеф и водещ Хекимян Бойко Борисов го освети като своеобразен агент на прикритие на властта си в най-голямата частна медия. Това какво е, ако не публична апология на агентурността като залог за политическо израстване? Също толкова безпардонна и цинична като всекидневното самонатрапване на Делян Пеевски като част от управляващия задружен квартет с Кирил Петков, с Христо Иванов и с Бойко Борисов. Така позорните санкции по Магнитски са демонстративно занулени, също като потомствената ченгесарска обремененост на Васил Терзиев и подмолната сглобка между журналистиката и властта в лицето на Хекимян. Това е то психопатна ситуация. Отвратителна е с приравняването на обществото с публика под наем, която хал хабер си няма за грозно и за красиво, камо ли за добро и зло.

Намираме се в психопатна ситуация. Най-малкото доминирана от хора с психопатни нагласи, жонглиращи с власт и с много сребърници – хора, селектирани за целта от още по-големи психопати, с пагони или не. До един маскирани или като демократи, или като патрЕоти, или като експерти. И дори като богослови… Това се нарича негативна селекция. Но да си психопат, който разполага с власт или се домогва до власт, още не е диагноза. Номерът е, че животът ни в общност (дори не казвам вече общество, още по-малко гражданско такова), се превръща в диагноза. Предизборно това най-много си личи, че колективно „изкризваме“. Както е в момента. Както е впрочем напоследък след въртележката от три парламента и три служебни правителства на Президента. Той пък се сдоби с прякор Резидента, след като видимо путиняса и с това допълнително ни подлуди. Но най-подвеждащото е, че психопатите могат да бъдат очарователни. Да ни се навират в очите по телевизорите с онзи натраплив махленски чар, наричан с ирония „опасен чар“. Ние сме обречени да бъдем тяхна публика. Още по-страшно – да бъдем техни избиратели. И им се получава. Не е случайно, че ни ги натрапват сутрин, обед и вечер от екраните. Това е схемата: да свикнем с тях, като с отрова, която размеква мозъците ни без да се усетим. Самовъзпроизвеждащият се сякаш от години социолог Райчев, Андреа Андрей, милионерът Райчев, отдавна е като персонаж от изтъркан филм на ужасите. Има обаче далеч по-свежи негови подобия, заченати в епруветките на психопатното политинженерство. И общото помежду им е, че са страшно манипулативни. Лъжат на поразия и хич не им пука, че вчера са ментили за едно, а днес за обратното. Цинизмът е защитната им жилетка. Изобщо не държат сметка за чувствата на другите. Имитират емпатия, но вътрешно са студени и пресметливи. Опитайте се да ги засечете в крачка, че шмекеруват, ще ви нахокат. Или че сте мисирка, ако сте насочили микрофон към магнетичната телесност на един Бойко Борисов, например… който затлъстя (горкият) в ролята на политически съблазнител, но не му дреме от това. Или пък че ще ви изстине столчето на телевизионна водеща, ако сте докачили с въпрос някоя политическа Мента, намърдала се в ролята на охранител на етническия мир от името на охранени ментори със султански амбиции. За тоталната липса на срам, за пълната неспособност да преживеят разкаяние или катарзис няма защо да споменавам. Те се подразбират, когато говорим за психопатни нагласи. А ние, натикани в ролята на зашеметена публика консумираме покорно безсрамието във всичките му агрегатни състояния, експонирани в публичността, жълто-кафявата или казионно-благоприличната. С днешна дата не виждам огромна разлика между фотографските постижения на тайнствената Мата Хари в спалнята на спящия гол между кюлчета и презервативи премиер на България и лансирането на две огледално цинични кандидат-кметски кандидатури за София. При това лансирани от името на демократи, на евро-атлантици, на прагматици без угризения и без етични притеснения за произхода на кариерните си постижения. Сещате се, че имам предвид двамата актуални конкуренти за кметската битка в столицата. IT гуруто Васил Терзиев и гуруто на информацията в БТВ Антон Хекимян. Те бяха извадени като зайчета от ръкавите на илюзионисти в лицето на двете управляващи странната сглобка, до вчера мразещи се формации, ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС. Тези двамата са въплъщение на тяхното политическо надцакване с фасадния си чар, успешност, популярност, младост, ценностна декоративност или декларативност, все едно. Зад фасадата обаче напират въпроси с отказан отговор. Защо точно демократите с вечната им мантра им за лустрация открито се ангажират с политическата реинкарнация на репресивната комунистическа Държавна сигурност чрез пеуспелия икономически неин потомък? Христо Иванов и Кирил Петков се изплъзват с амбулантни реплики, оневиняващи децата за греховете на родата. Съжалявам, но тъкмо това е елемент от онова разстройство на личността, което може да консумира „вината единствено с мезетата“, както арогантно твърдеше един друг чаровник от червената ДС номенклатура още в зората на злощастния ни преход. С издигането за кандидат-градоначалник на новинарския шеф и водещ Хекимян Бойко Борисов го освети като своеобразен агент на прикритие на властта си в най-голямата частна медия. Това какво е, ако не публична апология на агентурността като залог за политическо израстване? Също толкова безпардонна и цинична като всекидневното самонатрапване на Делян Пеевски като част от управляващия задружен квартет с Кирил Петков, с Христо Иванов и с Бойко Борисов. Така позорните санкции по Магнитски са демонстративно занулени, също като потомствената ченгесарска обремененост на Васил Терзиев и подмолната сглобка между журналистиката и властта в лицето на Хекимян. Това е то психопатна ситуация. Отвратителна е с приравняването на обществото с публика под наем, която хал хабер си няма за грозно и за красиво, камо ли за добро и зло.