Тези дни ме преследва един виц, изоставен в чекмеджетата на паметта ми още от времето на соца. Било имало в него и съветска закваска, твърдяха някои тогава. Което не е за чудене. За чудене е защо пак тази закваска е актуална. Но ето го и анекдотът– преследвач. Една жена се връщала от вечерна смяна (естествено в завода) у дома и докaто крачела към къщи по тъмната улица, двама юнаци се нахвърлили върху нея да я изнасилят, както си му е редът. В опит да се защити жената понечила да извика:„Помооощ! “ Но вместо това започнала да крещи: „Урааа!“. Абсурдът, разбира се, има обяснение. Казват, че смехът и плачът, както страхът и възторгът се намират в един и същи център на човешкия мозък. Не знам дали е точно така. Но парадоксът от вица яко пасва на ситуацията, в която се оказахме не толкова като общество, а като оредяваща популация с ужасно объркани представи за демокрация. И докато трийсет години се размотавахме из нея често слепешката, лутахме се из нейните политически сокаци като мухи без глави, хитреците си направиха играта. За сметка на нашата наивност яхнаха държавата. Едните, защото я имаха за фамилна собственост по линия на червената номенклатура и нейната лепкава паяжина от агенти и от ченгета до днес. Другите, защото разполагаха с ниски чела, бицепси и гангстерски инстинкти. Заедно я изнасилиха, източиха я и я поделиха. Докато се оказа, че държавата си има мафия, а мафията си има държава. Само че комбинацията излезе злокобна. В крайна сметка доведе до тотален институционален блокаж, до корупционен разгул и до разпад на законността. Изходът бе намерен в ротационната въртележка на враждуващи партии във властта с надеждата, че от центробежните сили поне част от бухалките на мафията ще се разлетят една по една. По отношение на Гешев, инструментът на Господ в прокуратурата, ротационният трик вече сработи. Но не е ясно доколко и докъде с корпулентни символи на безнаказаността като Пеевски и Борисов в Парламента в подкрепа на ротационността. Плаха е утехата, че поне засега оставаме закачени за Европа и парите й, вместо да допуснем путнистите, маскирани като патриоти да ни качат на въртележката на проруския ни президент Радев. Е, тогава освен водните бедствия, които и тази година ни сполетяха, ще видим и петолъчки посред бял ден. За да ни остане най-накрая съмнителното утешение да сме патриоти по модела на фашизираните копейки и да крещим до несвяст: „Да живей България!“ То ще е същото крякане като онова абсурдно „Урааа“ на застрашената от изнасилване жена. И ще е същото, като изнасиленото „Урааа“, което се очаква от нас в чест на най-комплексарската патриотарска измислица под формата на 111-метров фалически символ на връх Рожен, увенчан с многострадалния български флаг. С цялата му грандиозна квадратура той няма как да скрие националната ни срамотия, че търпим окупаторски паметник като МОЧА да стърчи в центъра на София. И се скатаваме пред националфашистките закани на копейките за нов „народен съд“ срещу застъпниците на западната демокрация. С други думи, докато не се научим да отличаваме смеха от плача, екзистенциалния ужас от патриотарския екстаз, жертвата от агресора, свободата на словото от пропагандата, базисната почтеност от ротационния морал, ще продължаваме да сме участници в онзи стар виц със съветска закваска, в който се радваме на своите насилници. И вместо „помощ“ викаме „ура“…
Между „помощ“ и „ура“ – малката проповед от еп. 211 на „Честно казано с Люба Кулезич”
Тези дни ме преследва един виц, изоставен в чекмеджетата на паметта ми още от времето на соца. Било имало в него и съветска закваска, твърдяха някои тогава. Което не е за чудене. За чудене е защо пак тази закваска е актуална. Но ето го и анекдотът– преследвач. Една жена се връщала от вечерна смяна (естествено в завода) у дома и докaто крачела към къщи по тъмната улица, двама юнаци се нахвърлили върху нея да я изнасилят, както си му е редът. В опит да се защити жената понечила да извика:„Помооощ! “ Но вместо това започнала да крещи: „Урааа!“. Абсурдът, разбира се, има обяснение. Казват, че смехът и плачът, както страхът и възторгът се намират в един и същи център на човешкия мозък. Не знам дали е точно така. Но парадоксът от вица яко пасва на ситуацията, в която се оказахме не толкова като общество, а като оредяваща популация с ужасно объркани представи за демокрация. И докато трийсет години се размотавахме из нея често слепешката, лутахме се из нейните политически сокаци като мухи без глави, хитреците си направиха играта. За сметка на нашата наивност яхнаха държавата. Едните, защото я имаха за фамилна собственост по линия на червената номенклатура и нейната лепкава паяжина от агенти и от ченгета до днес. Другите, защото разполагаха с ниски чела, бицепси и гангстерски инстинкти. Заедно я изнасилиха, източиха я и я поделиха. Докато се оказа, че държавата си има мафия, а мафията си има държава. Само че комбинацията излезе злокобна. В крайна сметка доведе до тотален институционален блокаж, до корупционен разгул и до разпад на законността. Изходът бе намерен в ротационната въртележка на враждуващи партии във властта с надеждата, че от центробежните сили поне част от бухалките на мафията ще се разлетят една по една. По отношение на Гешев, инструментът на Господ в прокуратурата, ротационният трик вече сработи. Но не е ясно доколко и докъде с корпулентни символи на безнаказаността като Пеевски и Борисов в Парламента в подкрепа на ротационността. Плаха е утехата, че поне засега оставаме закачени за Европа и парите й, вместо да допуснем путнистите, маскирани като патриоти да ни качат на въртележката на проруския ни президент Радев. Е, тогава освен водните бедствия, които и тази година ни сполетяха, ще видим и петолъчки посред бял ден. За да ни остане най-накрая съмнителното утешение да сме патриоти по модела на фашизираните копейки и да крещим до несвяст: „Да живей България!“ То ще е същото крякане като онова абсурдно „Урааа“ на застрашената от изнасилване жена. И ще е същото, като изнасиленото „Урааа“, което се очаква от нас в чест на най-комплексарската патриотарска измислица под формата на 111-метров фалически символ на връх Рожен, увенчан с многострадалния български флаг. С цялата му грандиозна квадратура той няма как да скрие националната ни срамотия, че търпим окупаторски паметник като МОЧА да стърчи в центъра на София. И се скатаваме пред националфашистките закани на копейките за нов „народен съд“ срещу застъпниците на западната демокрация. С други думи, докато не се научим да отличаваме смеха от плача, екзистенциалния ужас от патриотарския екстаз, жертвата от агресора, свободата на словото от пропагандата, базисната почтеност от ротационния морал, ще продължаваме да сме участници в онзи стар виц със съветска закваска, в който се радваме на своите насилници. И вместо „помощ“ викаме „ура“…