Нямало било законов начин зловещият дом за стари хора с деменция в плевенското село Изгрев да бъде затворен. И в случая името на населеното място – Изгрев – звучи като присмех не само над здравия разум, а въобще над българската участ да пребивава в държава с поведение на зла господарка от филм на ужасите. Този дом за несретници не прилича на дом, най–малкото на хоспис, за какъвто се представя, в който се полагат медицински и социални грижи. В репортажа на БТВ видяхме неизмазана селска бърлога, в която сякаш се държат заложници или нелегални мигранти. Но не. Вътре срещу 950 лв. месечна такса берат душа майки и бащи на български граждани, които са капитулирали синовно пред диагнозата „Алцхаймер“. А властите не ги е грижа за кошмара, който се случва вътре. И кметът вдига рамене. За него е служебна статистика смъртта на девет от обитателите на зловещата къща само от началото на годината. Той не е в час дали заведението функционира законно вече цели 4 години. И не му дреме, че общопрактикуващ лекар се вясва там веднъж седмично, както става ясно от репортажа. Били идвали някакви чиновници на проверка, казали, че всичко е тип-топ и дотук. Все пак случаят се размириса след като един син получи обратно безжизненото тяло на 94-годишната си майка, покрито с рани от по 20-30 сантиметра. Прокуратурата, принудена от сигнала му да се събуди от летаргията си, започнала да разплита поредния канибалски сюжет, в който институциите с прилежащите им чиновници на заплата се оказват невъзмутими като ледени блокове в океан от душевна нечистотия. Защото са приели и оправдават бездушието си със закона. Или по-точно с липсата му. От някаква добре соанирана и добре гледана госпожа на щат в социално ведомство, министерство или агенция – все тая, получихме от екрана поредния си урок по черна законодателна магия. Неизмазаната селска кочина се прави на хоспис, но няма лиценз за извършване на медицинска дейност. Тъкмо поради липсата на лиценз обаче, чуйте, Агенцията за социално подпомагане няма картбланш нито да контролира, нито да санкционира. За нея къщата на ужасите де юре не съществува. Невидима е и за правоприлагащите органи, защото те пък реагират на подадени сигнали за нередности, а такива липсват. Не съществува законово положение, което да санкционира подобно заведение, морга за живи хора, събиращо такси без разрешение за хоспитализиране на неизлечимо болни възрастни. А роднините им пък са наясно с ужасните условия, но са избрали тях пред невероятно усложнената и тромава бюрократична процедура, за да ги оставят на официални медицински грижи. Отгоре на всичко собственикът на незаконното заведение е в чужбина и не може да бъде открит – колко познато, нали? А тази, която на практика върти дейността, по документи получава заплата и плаща осигуровки, както си му е редът. Изобщо, всичко е законно в този смисъл. И кръгът се затваря. Виновни няма. Отговорни няма. Не е предвиден закон, който да лови това беззаконие. А и да е предвиден, липсва човешки фактор, който да го задвижи и да го прилага. И този безумен в буквалния смисъл на думата случай от село Изгрев е като огледалото на Дявола. В него се оглежда озъбената муцуна на цялата ни държава, в която върховенството на закона е фасада, тънка като асфалта по срутените мостове от потопа по Южното Черноморие. Природното бедствие оголва огромни празнини от липсващи правила, от човечност, от морал. Отпушва тонове фекални води, затрупани под пясъците на колективната безотговорност. Но тъкмо заради колективния характер на наказанието, започва да изглежда като природен закон самата безнаказаност за конкретните извършители на нагли кражби, на брутални корупционни измами. Ние свикваме с тази безнаказаност като с неизбежността на разрушителен циклон. И се примиряваме, че всички плащаме цената за развързаните ръце на няколко криминални типове, които не ги лови законът. Едните като мародерите от зловещия хоспис в с. Изгрев са намерили защита в нелегалността. Други стрелят право в лицата ни от окопите на политическата власт, която са придобили с нашите пари и с нашето волско търпение. И тази власт е имунитетът им, защита им срещу дължимо възмездие за престъпни действия и заради купеното бездействие на Темида. Знаете ли, има непрекъснато метафори и парадокси в това, която ви казвам. Както и това, че нямаме нямаме „природозащитници“ срещу такива природни бедствия с имената на Пеевски, на Тиквата, на Черепа, на Трактора, на разни псевдоними на бивши ченгета. Както нямаме и социална противоотрова срещу канибали от села с иначе поетични имена. Това е положението засега. То изглежда неизлечимо като Алцхаймер. Обществен Алцхаймер…
„Неизлечим обществен Алцхаймер” – малката проповед от еп. 218 на „Честно казано с Люба Кулезич”
Нямало било законов начин зловещият дом за стари хора с деменция в плевенското село Изгрев да бъде затворен. И в случая името на населеното място – Изгрев – звучи като присмех не само над здравия разум, а въобще над българската участ да пребивава в държава с поведение на зла господарка от филм на ужасите. Този дом за несретници не прилича на дом, най–малкото на хоспис, за какъвто се представя, в който се полагат медицински и социални грижи. В репортажа на БТВ видяхме неизмазана селска бърлога, в която сякаш се държат заложници или нелегални мигранти. Но не. Вътре срещу 950 лв. месечна такса берат душа майки и бащи на български граждани, които са капитулирали синовно пред диагнозата „Алцхаймер“. А властите не ги е грижа за кошмара, който се случва вътре. И кметът вдига рамене. За него е служебна статистика смъртта на девет от обитателите на зловещата къща само от началото на годината. Той не е в час дали заведението функционира законно вече цели 4 години. И не му дреме, че общопрактикуващ лекар се вясва там веднъж седмично, както става ясно от репортажа. Били идвали някакви чиновници на проверка, казали, че всичко е тип-топ и дотук. Все пак случаят се размириса след като един син получи обратно безжизненото тяло на 94-годишната си майка, покрито с рани от по 20-30 сантиметра. Прокуратурата, принудена от сигнала му да се събуди от летаргията си, започнала да разплита поредния канибалски сюжет, в който институциите с прилежащите им чиновници на заплата се оказват невъзмутими като ледени блокове в океан от душевна нечистотия. Защото са приели и оправдават бездушието си със закона. Или по-точно с липсата му. От някаква добре соанирана и добре гледана госпожа на щат в социално ведомство, министерство или агенция – все тая, получихме от екрана поредния си урок по черна законодателна магия. Неизмазаната селска кочина се прави на хоспис, но няма лиценз за извършване на медицинска дейност. Тъкмо поради липсата на лиценз обаче, чуйте, Агенцията за социално подпомагане няма картбланш нито да контролира, нито да санкционира. За нея къщата на ужасите де юре не съществува. Невидима е и за правоприлагащите органи, защото те пък реагират на подадени сигнали за нередности, а такива липсват. Не съществува законово положение, което да санкционира подобно заведение, морга за живи хора, събиращо такси без разрешение за хоспитализиране на неизлечимо болни възрастни. А роднините им пък са наясно с ужасните условия, но са избрали тях пред невероятно усложнената и тромава бюрократична процедура, за да ги оставят на официални медицински грижи. Отгоре на всичко собственикът на незаконното заведение е в чужбина и не може да бъде открит – колко познато, нали? А тази, която на практика върти дейността, по документи получава заплата и плаща осигуровки, както си му е редът. Изобщо, всичко е законно в този смисъл. И кръгът се затваря. Виновни няма. Отговорни няма. Не е предвиден закон, който да лови това беззаконие. А и да е предвиден, липсва човешки фактор, който да го задвижи и да го прилага. И този безумен в буквалния смисъл на думата случай от село Изгрев е като огледалото на Дявола. В него се оглежда озъбената муцуна на цялата ни държава, в която върховенството на закона е фасада, тънка като асфалта по срутените мостове от потопа по Южното Черноморие. Природното бедствие оголва огромни празнини от липсващи правила, от човечност, от морал. Отпушва тонове фекални води, затрупани под пясъците на колективната безотговорност. Но тъкмо заради колективния характер на наказанието, започва да изглежда като природен закон самата безнаказаност за конкретните извършители на нагли кражби, на брутални корупционни измами. Ние свикваме с тази безнаказаност като с неизбежността на разрушителен циклон. И се примиряваме, че всички плащаме цената за развързаните ръце на няколко криминални типове, които не ги лови законът. Едните като мародерите от зловещия хоспис в с. Изгрев са намерили защита в нелегалността. Други стрелят право в лицата ни от окопите на политическата власт, която са придобили с нашите пари и с нашето волско търпение. И тази власт е имунитетът им, защита им срещу дължимо възмездие за престъпни действия и заради купеното бездействие на Темида. Знаете ли, има непрекъснато метафори и парадокси в това, която ви казвам. Както и това, че нямаме нямаме „природозащитници“ срещу такива природни бедствия с имената на Пеевски, на Тиквата, на Черепа, на Трактора, на разни псевдоними на бивши ченгета. Както нямаме и социална противоотрова срещу канибали от села с иначе поетични имена. Това е положението засега. То изглежда неизлечимо като Алцхаймер. Обществен Алцхаймер…