На 3 април (22 март по стар стил) през 1879 година Учредителното събрание в старопрестолния Велико Търново избира за столица на Княжество България град София.
Предложението е на проф. Марин Дринов – историк, учен и държавник. По данни от 1878 г., София има 11 694 жители, 2 училища, 7 църкви, 10 хана, 120 дюкяна, 62 механи, 19 фурни и 3 306 къщи, а общата й площ е 2,84 кв. км.
В „Географското единство на българските земи” проф. Иван Батаклиев пише: „Положението на българските земи е важно за тяхното единство с това, че те са концентрично наредени около Софийската област. Макар че геометричният център на България се намира в западната част на Горна Тракия, към Пазарджик, Софийската област заема централно обединително място. През тази област минават главните централни пътища в България, които са такива и на Балканския полуостров; именно през нея минава диагоналният път за Цариград.
Но през София минава и главният меридианен път в България по долините на Искър и Струма… Ненапразно София е избрана за столица, главен съобщителен възел и културен център на България, и сполучливо изпъква като главно обединително средище на българските земи. … Поради всичко това София заслужава, заедно със своята област, да се смята като обособена българска земя сред другите български земи…”