Хенри Кисинджър, дипломатическа сила, чиито роли като съветник по националната сигурност и държавен секретар при двама президенти оставиха незаличима следа във външната политика на САЩ и му донесоха спорната Нобелова награда за мир, почина в сряда на 100 години.
Кисинджър е починал в дома си в Кънектикът, според изявление на неговата геополитическа консултантска фирма Kissinger Associates Inc. Не се споменават обстоятелствата.
В него се казва, че той ще бъде погребан на частна семейна служба, която ще бъде последвана на по-късна дата от публична възпоменателна служба в Ню Йорк.
Кисинджър беше активен в края на живота си, посещавайки срещи в Белия дом, публикувайки книга за стиловете на лидерство и свидетелствайки пред сенатска комисия за ядрената заплаха от Северна Корея. През юли 2023 г. той направи изненадващо посещение в Пекин, за да се срещне с китайския президент Си Дзинпин.
През 70-те години на миналия век, в разгара на Студената война, той има пръст в много от епохално променящите се глобални събития на десетилетието, докато е бил съветник по националната сигурност и държавен секретар при президента републиканец Ричард Никсън.
Усилията на родения в Германия еврейски бежанец доведоха до дипломатическо отваряне на САЩ с Китай, забележителни американско-съветски преговори за контрол на оръжията, разширени връзки между Израел и арабските му съседи и Парижкото мирно споразумение със Северен Виетнам.
Управлението на Кисинджър като главен архитект на външната политика на САЩ отслабва с оставката на Никсън през 1974 г. на фона на скандала Уотъргейт. Въпреки това той продължава да бъде дипломатическа сила като държавен секретар при наследника на Никсън, президента Джералд Форд, и да предлага категорични мнения през останалата част от живота си.
Докато мнозина приветстваха Кисинджър за неговия бляскав и богат опит, други го заклеймиха като военнопрестъпник заради подкрепата му за антикомунистическите диктатури, особено в Латинска Америка. В последните му години пътуванията му бяха ограничени от усилията на други нации да го арестуват или разпитват за миналата външна политика на САЩ.
Неговата награда за мир от 1973 г. беше присъдена за прекратяване на американското участие във войната във Виетнам, но беше една от най-противоречивите досега. Двама членове на Нобеловия комитет подадоха оставка заради избора, тъй като възникнаха въпроси относно тайната американска бомбардировка на Камбоджа. Дипломатът от Северен Виетнам Le Duc Tho беше избран да получи наградата, но я отказа.
Форд нарече Кисинджър „супер държавен секретар“, но също така отбеляза неговата упоритост и самоувереност, които критиците по-скоро биха нарекли параноя и егоизъм. Дори Форд каза: „Хенри в съзнанието си никога не е правил грешка.“
„Той имаше най-тънката кожа от всяка публична фигура, която някога съм познавал“, каза Форд в интервю малко преди смъртта си през 2006 г.
Многословен относно политиката, Кисинджър беше резервиран по лични въпроси, въпреки че веднъж каза на журналист, че се вижда като герой-каубой, който язди сам.
Хайнц Алфред Кисинджер е роден във Фюрт, Германия, на 27 май 1923 г. и се премества в Съединените щати със семейството си през 1938 г. преди нацистката кампания за унищожаване на европейското еврейство.
Англицизирайки името си на Хенри, Кисинджър става гражданин на САЩ през 1943 г., служи в армията в Европа през Втората световна война и посещава Харвардския университет със стипендия, като получава магистърска степен през 1952 г. и докторска степен през 1954 г. Той е бил в Харвард факултет за следващите 17 години.
През по-голямата част от това време Кисинджър работи като консултант на правителствени агенции, включително през 1967 г., когато действа като посредник за Държавния департамент във Виетнам. Той използва връзките си с администрацията на президента Линдън Джонсън, за да предаде информация за мирните преговори на лагера на Никсън.
Когато обещанието на Никсън да сложи край на войната във Виетнам му помогна да спечели президентските избори през 1968 г., той доведе Кисинджър в Белия дом като съветник по националната сигурност.
Но процесът на „виетнамизация“ – прехвърляне на тежестта на войната от 500 000-те американски войници към южно-виетнамците – беше дълъг и кървав, прекъсван от масирани американски бомбардировки на Северен Виетнам, минирането на пристанищата на Севера и бомбардировките на Камбоджа.
Кисинджър обяви през 1972 г., че „мирът е близо“ във Виетнам, но Парижките мирни споразумения, постигнати през януари 1973 г., бяха малко повече от прелюдия към окончателното комунистическо превземане на Юга две години по-късно.
През 1973 г., в допълнение към ролята си на съветник по националната сигурност, Кисинджър е назначен за държавен секретар – което му дава безспорен авторитет във външните работи.
Изострящият се арабско-израелски конфликт изстреля Кисинджър на първата му така наречена мисия „совалка“, вид изключително лична дипломация с високо напрежение, с която той стана известен.
Тя помогна на Кисинджър да изкове дълготрайно споразумение за разединяване между Израел и Сирия в окупираните от Израел Голански възвишения.
В опит да намали съветското влияние, Кисинджър се свърза с неговия главен комунистически съперник, Китай, и осъществява две пътувания там, включително тайно, за да се срещне с премиера Джоу Енлай. Резултатът беше историческата среща на върха на Никсън в Пекин с председателя Мао Цзедун и евентуалното формализиране на отношенията между двете страни.
Бившият посланик на САЩ в Китай Уинстън Лорд, който е бил специален асистент на Кисинджър, поздрави бившия си шеф като „неуморим защитник на мира“, като каза на Ройтерс: „Америка загуби огромен шампион за националните интереси“.
Скандалът Уотъргейт, който принуди Никсън да подаде оставка, едва засегна Кисинджър, който не беше свързан с прикриването и продължи да бъде държавен секретар, когато Форд встъпи в длъжност през лятото на 1974 г. Но Форд го замени като съветник по националната сигурност в опит да чуйте повече гласове за външната политика.
По-късно същата година Кисинджър отива с Форд във Владивосток в Съветския съюз, където президентът се среща със съветския лидер Леонид Брежнев и се съгласява с основна рамка за пакт за стратегически оръжия. Споразумението сложи край на пионерските усилия на Кисинджър за разведряване, което доведе до облекчаване на напрежението между САЩ и Съветския съюз.
Но дипломатическите умения на Кисинджър си имаха граници. През 1975 г. той беше обвинен, че не успя да убеди Израел и Египет да се съгласят на втори етап на разединяване в Синай.
А по време на войната между Индия и Пакистан от 1971 г. Никсън и Кисинджър бяха силно критикувани за склоняването си към Пакистан. Кисинджър беше чут да нарича индианците „копелета“ – забележка, за която по-късно каза, че съжалява.
Подобно на Никсън, той се опасяваше от разпространението на левите идеи в западното полукълбо и действията му в отговор трябваше да предизвикат дълбоко подозрение към Вашингтон от много латиноамериканци за години напред.
През 1970 г. той планира с ЦРУ как най-добре да дестабилизира и свали от власт марксисткия, но демократично избран чилийски президент Салвадор Алиенде, докато той каза в меморандум след кървавия преврат в Аржентина през 1976 г., че военните диктатори трябва да бъдат насърчавани.
Когато Форд загуби от Джими Картър, демократ, през 1976 г., дните на Кисинджър в правителствените кабинети до голяма степен приключиха. Следващият републиканец в Белия дом, Роналд Рейгън, се дистанцира от Кисинджър, който според него не е в крак с консервативните си избиратели.
След като напусна правителството, Кисинджър създаде консултантска фирма с висока цена и мощ в Ню Йорк, която предлагаше съвети на световния корпоративен елит. Той е служил в управителни съвети на компании и различни форуми за външна политика и сигурност, пише книги и става редовен медиен коментатор по международните въпроси.
След атентатите от 11 септември 2001 г. президентът Джордж У. Буш избра Кисинджър за ръководител на разследваща комисия. Но недоволството на демократите, които видяха конфликт на интереси с много от клиентите на неговата консултантска фирма, принуди Кисинджър да се оттегли от поста.
Разведен от първата си съпруга, Ан Флейшер, през 1964 г., той се жени за Нанси Магинес, помощник на губернатора на Ню Йорк Нелсън Рокфелер, през 1974 г. Той има две деца от първата си съпруга.
Снимка: БГНЕС
Източник: Ройтерс
