„Книги за смет“ или народ за смет?!

Една снимка от софийска улица разказва повече за състоянието на България. Снимка, проста и жестока. Снимка на рана. В душата.

Купчини книги, захвърлени до контейнер за боклук – като неприятни, които никой не иска да пази. Страници мокри от дъжда, смачкани от краката на минувачите.

Знание, мъдрост, мечти – на боклука. А наоколо? Разбити тротоари, по които вървят разбитите ни надежди; графити като викове за помощ, но нечути, празни лица на хора, подминаващи. Без да се спрат, без да се замислят. Тази снимка не е просто момент – тя е огледало на нашата национална трагедия, по-красноречива от всяка парламентарна реч или телевизионен дебат.

За мен тази снимка е удар в сърцето. Заснех я, докато водех малката си дъщеря – първокласничка с очи, пълни с любопитство и невинност – към училище. Минахме покрай тази купчина: класика на българската литература, учебници по история, романи, вдъхновявали поколения. Тя спря, посочи с малкото си пръстче и попита с глас, който още трепти в ушите ми: „Тате, защо са изхвърлили книгите? Защо никой не ги иска?“ Сърцето ми се сви. Как да обясня на едно дете, което тепърва ще учи буквите и ще открива света, че в родината ни – земята на Кирил и Методий – знанието се третира като отпадък? Как да ѝ кажа, че вместо да строим библиотеки, училища, пълни с мечти, ние трупаме книги до кофите, сякаш са безполезни?

В този момент се почувствах безсилен и срамен – срамен за всички ни, за цялата ни нация, която позволява това да се случи.

Не е ли това най-точният, най-болезненият портрет на днешна България? Страна, в която младите таланти избират да емигрират, защото не виждат развитие; страна, в която политиците се борят не за идеали, а за власт и пари; страна, в която образованието – тази свещена крепост на народа – се руши целево пред очите ни.

Къде са децата ни? В класни стаи с течащи тавани, с учители, които едва свързват двата края? Или на улицата, където социалните мрежи заместват книгите? Младите ни се давят в безперспективност – без работа, без надежда, без знания, които да ги издигнат. Вместо да инвестираме в образованието като национален приоритет, ние го оставяме да гние – и с него гние цялата ни нация.

Къде са мечтите ни? Захвърлени заедно с онези страници, потъпкани от корупцията и безразличието. Кризата не е само в Народното събрание; тя е в душите ни, в ценностите ни. Затова и „народните избраници“ са ни такива.

Спомнете си историята ни, българи! В най-мрачните векове на османското робство Паисий написа „История славянобългарска“, за да ни възвеличи – народ с дух, с корени, с жажда за свобода. Учителите от Възраждането ни събудиха с огъня на просвещението, Ботев и Левски доказаха, че свободата е по-важна от хляба и по-силна от смъртта, Вазов ни даде „Под игото“, за да ни научи на достойнство.

И какво? Невежеството удави свободата, угаси светлината. Срамота за всички ни, че позволяваме миналото ни да бъде забравено, а бъдещето – откраднато от децата ни. Срамота!

Един народ може да преживее бедност, войни, дори тирания. Но ако изхвърли знанието си, няма да преживее собствения си срам, собствената си безпросветност и нищета. Това е краят – бавен, мъчителен, неизбежен. Докато други нации влагат милиарди в университети, наука и технологии, ние изхвърляме книгите си до кофите. Докато те строят бъдеще върху мъдрост, ние го заменяме с безразличие и цинизъм.

Книгата е не просто хартия – тя е оръжие на свободата. Тя ни спасява от манипулации и зависимост, учи ни да мислим критично, да задаваме въпроси, да разкриваме лъжите на властта. Затова никак не е случайно, че в общество, където управляващите се боят от будни граждани, книгите са най-малко желани.

Апелът ми е вик от душата: спрете да хвърляте бъдещето си в боклука! Управляващи, върнете образованието в центъра на всяка политика – без него нито една реформа, нито един бюджет, нито едно правителство имат смисъл. Българи, преди да изхвърлите книга, спрете и помислете: тя може да запали искрата в очите на друго дете, да даде шанс на млад човек да мечтае. Дарете я на библиотека, споделете я с приятел, предайте я на поколенията.

Книгите са памет, наследство. Без тях сме дърво без корени – обречено да изсъхне, да падне, да се забрави. Не позволявайте това да се случи с България!

Събудете се, българи! Почувствайте срам дълбоко в костите си – срама от това, че сме потомци на велики просветители, а днес сме роби на собствената си апатия. Не позволявайте на срама да ни погълне – нека вместо това ни събуди!