Краткото пътуване на президента Доналд Тръмп до Израел и Египет бе възприето като победно шествие, което той пожела — речи в Йерусалим и Шарм ел-Шейх, сцени с аплодисменти и видимо лично удовлетворение от присъствието на толкова много държавни и правителствени ръководители.
Неговото послание в Шарм беше, че той е създал „исторически повратен момент“.
„Цял живот съм правил сделки. Най-великите сделки просто се случват… Точно това се случи тук. И може би това ще бъде най- великата сделка от всички“, каза Тръмп.
Все пак наблюдателите трябва да си дадат сметка какво представлява и какво не представлява това споразумение. То е за прекратяване на огъня и размяна на заложници срещу затворници. Това не е мирен договор и не е начало на цялостен мирен процес.
Катар, Турция и Египет изиграха ключова роля при убеждаването на Хамас да приеме сделката — усилие, в което ролята на Тръмп беше решаваща, включително чрез натиск върху премиера Бенямин Нетаняху. Без този натиск сделката вероятно нямаше да бъде подписана.
След примирието следва втора фаза — 20-точков план на Тръмп, който предвижда демилитаризация на Ивицата Газа, нейното обезпечаване и управление от временен комитет, който да докладва на „Съвет за мир“, оглавяван от Тръмп. Значителна и трудна работа по детайлите остава, за да се превърнат тези намерения в реалност.
Рискът е голям: примирието няма стабилните основи, които да гарантират, че ще устои. Примирието често се нарушава в ранните си етапи; онези, които просъществуват, обикновено почиват върху ясно договорени, приложими и приети от воюващите страни условия.
Още в ранните часове се появяват пукнатини:
- Хамас е върнал само част от телата на 28-те заложници, убити по време на пленничеството, като обяснението е трудността да се идентифицират гробовете сред руините.
- Израел даде сигнал, че търпението му е на изчерпване и заплаши с ограничаване на хуманитарната помощ и блокиране на отварянето на пункт Рафах.
Реакциите в Израел са остри — крайнодесни фигури говорят за нужда от военен натиск, а армията (ЦАХАЛ) все още контролира значителна част от Ивицата Газа (ок. 55%). На 14 октомври са съобщени смъртни случаи след сблъсъци, а правилата на ангажиране остават опасни за цивилното население — системи за „линиите“ на предупреждение, които цивилните не разбират, водят до трагедии.
В същото време Хамас демонстрира възстановяване на вътрешния си контрол: бойци са по улиците, има репресии срещу вътрешни опоненти и видеа, показващи екзекуции, които изпращат зловещо послание за запазване на властта. Тези действия показват, че Хамас все още е жизнеспособна сила след израелската офанзива.
Паралелно с това, точка 15 от плана предвижда създаването на временни Международни сили за стабилизация (ISF). Но никое правителство няма да изпрати войски, ако примирието не изглежда устойчиво — и никой не желае да изпрати сили в нестабилна, военна среда.
По въпроса за разоръжаването: Хамас е намекнал, че може да се откаже от тежкото въоръжение, но отказва да бъде изцяло разоръжена; организацията държи на идеологията си и знае, че без спазване на въоръжен баланс ще бъде уязвима. Нетаняху заяви, че ако никой друг не го направи, Израел ще довърши задачата — „по лесния или по трудния начин“. Това обещание увеличава рискa за ескалация.
Тръмп твърди, че сделката ще сложи край на поколения конфликти и ще доведе до по-широк мир в региона. Но ако той наистина смята, че „работата е свършена“, той се заблуждава: мирът изисква постоянен фокус, тежка дипломатическа работа и взаимна политическа воля — готовност за болезнени жертви и компромиси от двете страни.
Предишни американски президенти също са вярвали, че могат да донесат мир в Близкия изток; опитът показва, че един президент, колкото и могъщ да е, не може сам да наложи траен мир.
Ключовите изводи:
- Споразумението е значим дипломатически успех по прекратяване на огъня и размяна на заложници, но не е окончателно решение.
- Реализацията на следващите фази от плана е несигурна — липсва както политическа воля, така и стабилна операционна рамка.
- Опасността от възобновяване на насилието остава реална, особено ако въпросите за телата на загиналите, разоръжаването и международните стабилизационни сили не бъдат решени бързо и убедително.
В заключение: Тръмп може да си припише част от заслугата за спирането на огъня, но истинската и най-трудна работа — изграждането на траен мир — едва започва.