Величков внушава, че съдебната власт е напълно изолирана от политическия процес. Това написа във Фейсбук адв. Методи Лалов във връзка с позиция на колегата си – адв. Величков Величков относно споровете кой трябва да протестира срещу съдебната система. В позиция във фейсбук Лалов отбелязва:
Велислав Величков: „…не е работа на партиите да организират протести срещу съдебната система. …„Наша работа е (на ИПВ, бел. моя).“
Няколко фундаментални грешки (лъжи) в изказването на Величков:
1. Политиците и главно парламентарно представените партии са отговорни за законосъобразното, ефективно, демократично и справедливо функциониране на съдебната система. Когато такова липсва и част от политиците отказват да изпълнят конституционните си задължения, протести, включително организирани от партии, са не само допустими, но и необходими. Няма нищо по-честно от публично направени заявки, които обвързват хората, които са или се борят да бъдат народни представители (отделен въпрос е колко си спазват обещанията).
2. На организирани от ИПВ протести постоянно се изказват партийни лидери и функционери, някои от които носят пряка отговорност за несъстоялата се съдебна реформа (или ако щете за състоялата се нефелна такава). Следователно Величков предпочита скритата партийна пропаганда, вместо прекия, ясен и публичен дебат.
3. Твърдението, че това е „наша работа“ (на НПО сектора), създава изкуствен монопол върху правото на протест. В една демокрация гражданското общество и политическите партии не трябва да са в изолация, а в постоянно взаимодействие. Опитът да се „изземе“ протеста като територия, забранена за партии, често води до неговото обезкървяване или превръщането му в „бутиково“ събитие, което не може да предизвика реална институционална промяна.
4. Величков внушава, че съдебната власт е напълно изолирана от политическия процес. Истината е, че:
– Парламентът избира квоти във ВСС.
– Парламентът приема законите, по които съдиите и прокурорите работят.
Ако съдебната система не работи, това е пряк провал на законодателната власт. Да се каже, че партиите нямат работа да протестират срещу система, която самите те (чрез лоши закони или назначения) са повредили, е парадоксално.
5. Когато едно НПО твърди, че само то има право да организира протести, но кани едни и същи политици на трибуната (вж. т. 2), се създава риск от т.нар. „astroturfing“ (фалшиво гражданско движение). Това подкопава доверието на хората:
– Гражданите се чувстват използвани като „масовка“ за партийни цели, поднесени под маската на „независим граждански натиск“.
– Липсата на ясен партиен етикет на протеста позволява на политиците да избягат от конкретна отговорност за действията си в миналото.
6. Протестите на НПО имат за цел информираност и натиск. Протестите на политически партии имат за цел поемане на власт и реално законодателно действие. Изказването на Величков ограничава протеста само до „викане под прозорците“, като отрича правото на политическите субекти да превърнат протестната енергия в конкретна управленска програма и да я защитят публично.
Ако приемем логиката на Величков, излиза, че политиците трябва да са само пасивни наблюдатели на общественото недоволство, което е абсурдно – тяхната роля е да бъдат двигатели на промяната, особено когато институциите са блокирани.
