На 9-и юли се навършват 171 години от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов.
Поетът е роден 9 юли 1850г. в град Сопот и умира на 22 септември 1921г. в София, като през целия си живот винаги е носил България в сърцето си.
Тя му отвръща със същото, а той и неговото творчество са неделима част от българщината и самосъзнанието на българите. Иван Вазов е роден в семейство на заможен сопотски търговец Минчо Вазов. „Борът” е първото му публикувано стихотворение отпечатано през 1870-а в „Периодическо списание”. Макар Събка Вазова – майка му, да подкрепя писателската кариера на сина си, баща му е решен да го направи търговец. Затова и през 1870 година е изпратен при чичо си в Румъния. Недоволен от решението на баща си, една вечер Вазов бяга в Браила и няколко месеца живее сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров.
Именно в Браила се запознава и с Христо Ботев и създава повестта „Немили-недраги“.
През 1871 година се завръща в България и се отдава на образователното дело – учител е в Свиленград, за кратко работи и като преводач, а няколко години по-късно през 76-та година Вазов се установява в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Там подготвя първите си стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“. Следват още значими творби, увековечени в стихосбирките ,,Избавление“ (1878), ,,Гусла“ (1881), ,,Италия“ (1884), ,,Поля и гори“ (1884), ,,Сливница“ (1885).
За кратко е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица. От октомври 1880 година Вазов живее в столицата на Източна Румелия – град Пловдив, където развива широка обществена дейност, проявява се като радетел за подобряване положението на българите в Османската империя, активно изразява своята силна гражданска позиция. В Пловдив става главен редактор на списание „Наука“, а заедно с Константин Величков основават списание „Зора“.