Писна ми от мрънканици как нямало у нас истинско, модерно, прозападно лидерство. Нямало убедителен водач сред демократите, който да се изрепчи на истеричните фалцети на копейките в парламента и да парира проруските бъртвежи на заядливия Резидент в Президентството. Хрисимият академичен чар на премиера Денков не можел да компенсира липсата на евроатлантическо мъжество в управленската сглобка, раздирана от подмолни разпри и удари под кръста. Трябвал политически мъжкар с по–свеж репертоар от този на Борисов с отдавна изхабените му скечове за пред електората от прованса. Да, медиите не спират да отразяват логорейния му предизборен репертоар от всяко кътче на отечеството. Но пък ликът на вожда изглежда отекъл и отегчен независимо от обожанието в очите на жени–ГЕРБ. Лафовете му звучат все по–дежурни и банални напук на вдъхновеното решение на поредния послушник, изпълняващ ролята на главен прокурор Сарафов да почисти репутацията му от лекетата по „Барселонагейт“. Но и това поредно тържество на Бойковата невинност и душевна чистоплътност не отменя копнежа на целокупната демократична общност за нов млад лидер с топки да отстоява правилната посока за България в актуалната геополитическа бъркотия по света и отраженията й у нас. Но копнежите често замъгляват трезвия поглед към реалността, особено в нейните размазани политически очертания като българската такава, видяна през окуляра на дежурните коментатори по т.нар. централни медии. Така те могат да пропуснат, че всъщност мечтаният водач, вожд или фюрер се ражда пред очите им. Излюпва се всекидневно и постепенно подобно на тлъста какавида от огромния копринен пашкул на парламента. Започна с по една тросната реплика, хвърлена през рамо към микрофона на репортерка, поласкана, че преуспелият млад мъж й отговаря при положение, че не се вясваше на работа в предишния парламент и се криеше от камерите. Стигна се до дръзки, напористи монолози и диагнози за развоя на политическите процеси, протести и промени – от конституцията до службите. И понеже се сетихте, че ви говоря за Делян Пеевски, няма да пропусна да отбележа умелата режисура на медийния спектакъл по инсталирането му в ролята на премиер в сянка, както жълтите сайтове го величаят напоследък. Сервираха ни го от всеки парламентарен репортаж, на час по лъжичка като отрова, с която общественият организъм да привикне докато спре да задава досадния въпрос КОЙ, да върти плочата с умишления фалит на КТБ в съавтосрство с превзетата прокуратура и да натяква за санкциите по „Магнитски“, за които родната Темида се оказа не само сляпа, но и глуха. По–лошото е, че за подвизите и славата на г–н Пеевски оглушаха и ослепяха рупорите на Промяната и на Да, демократите за силна и евроатлантическа България. Аргументираха се с нуждата от мощната персонална подкрепа на г–н Пеевски за заветните конституционни промени. Но всъщност го инсталираха като патерица на уж некоалиционната си сглобка с ГЕРБ за кабинет с евроатлантически етикет, който да прикрие старите корупционни срамотии на новата ротационна схема. Напомням само, че ГЕРБ и ППДБ имаха мнозинство от 133 гласа за сформирането на своя неизбежно компромисен кабинет. Формално подкрепата на Пеевски за това съвкупление не им трябваше, но те го вписха поименно като морален ментор и парламентарен съучастник в него. Така го легитимираха като ключов фактор в голямата политическа игра на евроатлантизъм и конституционни реформи за върховенство на правото. Защо и на каква цена Кирил Петков, Христо Иванов, Атанас Атанасов редовно слагат подписите си до тези на Борисов и Пеевски в общи законопроекти и решения е може би риторичен въпрос. Истинският отговор се крие някъде в пералнята на задкулисието, откъдето Пеевски и Борисов излязоха изпрани и чисти, за да доминират не просто като крепители на „сглобката“, но като бъдещи партньори с общи управленски планове. Наричат ги макар и саркастично бащи–основатели на обновената конституция. Но те по-точно разиграват партията на баща и син в сговор за съхраняване на скъпоценно политическо наследство. Неслучайно Пеевски бе издигнат до съпредседател на парламентарната група на партията на Ахмед Доган. Това не е ли крачка към младото дръзко лидерство, за което публиката мечтае. Затова е упоявана всекидневно с телевизионния чар на момчето, наричано някога Шиши на шега. Но съвсем насериозно припознавано от банкера Цветан Василев за син в общия им бизнес преди да изпие отровата на отцеубийството при разгрома на банката му КТБ. Така че, добре е да се помни казаното от Св. Тереза: „Най–много сълзи се проливат от сбъднати молитви и от сбъднати мечти“.
„Вождът Пеевски – една сбъдната мечта“ – малката проповед от еп. 223 на „Честно казано с Люба Кулезич”
Писна ми от мрънканици как нямало у нас истинско, модерно, прозападно лидерство. Нямало убедителен водач сред демократите, който да се изрепчи на истеричните фалцети на копейките в парламента и да парира проруските бъртвежи на заядливия Резидент в Президентството. Хрисимият академичен чар на премиера Денков не можел да компенсира липсата на евроатлантическо мъжество в управленската сглобка, раздирана от подмолни разпри и удари под кръста. Трябвал политически мъжкар с по–свеж репертоар от този на Борисов с отдавна изхабените му скечове за пред електората от прованса. Да, медиите не спират да отразяват логорейния му предизборен репертоар от всяко кътче на отечеството. Но пък ликът на вожда изглежда отекъл и отегчен независимо от обожанието в очите на жени–ГЕРБ. Лафовете му звучат все по–дежурни и банални напук на вдъхновеното решение на поредния послушник, изпълняващ ролята на главен прокурор Сарафов да почисти репутацията му от лекетата по „Барселонагейт“. Но и това поредно тържество на Бойковата невинност и душевна чистоплътност не отменя копнежа на целокупната демократична общност за нов млад лидер с топки да отстоява правилната посока за България в актуалната геополитическа бъркотия по света и отраженията й у нас. Но копнежите често замъгляват трезвия поглед към реалността, особено в нейните размазани политически очертания като българската такава, видяна през окуляра на дежурните коментатори по т.нар. централни медии. Така те могат да пропуснат, че всъщност мечтаният водач, вожд или фюрер се ражда пред очите им. Излюпва се всекидневно и постепенно подобно на тлъста какавида от огромния копринен пашкул на парламента. Започна с по една тросната реплика, хвърлена през рамо към микрофона на репортерка, поласкана, че преуспелият млад мъж й отговаря при положение, че не се вясваше на работа в предишния парламент и се криеше от камерите. Стигна се до дръзки, напористи монолози и диагнози за развоя на политическите процеси, протести и промени – от конституцията до службите. И понеже се сетихте, че ви говоря за Делян Пеевски, няма да пропусна да отбележа умелата режисура на медийния спектакъл по инсталирането му в ролята на премиер в сянка, както жълтите сайтове го величаят напоследък. Сервираха ни го от всеки парламентарен репортаж, на час по лъжичка като отрова, с която общественият организъм да привикне докато спре да задава досадния въпрос КОЙ, да върти плочата с умишления фалит на КТБ в съавтосрство с превзетата прокуратура и да натяква за санкциите по „Магнитски“, за които родната Темида се оказа не само сляпа, но и глуха. По–лошото е, че за подвизите и славата на г–н Пеевски оглушаха и ослепяха рупорите на Промяната и на Да, демократите за силна и евроатлантическа България. Аргументираха се с нуждата от мощната персонална подкрепа на г–н Пеевски за заветните конституционни промени. Но всъщност го инсталираха като патерица на уж некоалиционната си сглобка с ГЕРБ за кабинет с евроатлантически етикет, който да прикрие старите корупционни срамотии на новата ротационна схема. Напомням само, че ГЕРБ и ППДБ имаха мнозинство от 133 гласа за сформирането на своя неизбежно компромисен кабинет. Формално подкрепата на Пеевски за това съвкупление не им трябваше, но те го вписха поименно като морален ментор и парламентарен съучастник в него. Така го легитимираха като ключов фактор в голямата политическа игра на евроатлантизъм и конституционни реформи за върховенство на правото. Защо и на каква цена Кирил Петков, Христо Иванов, Атанас Атанасов редовно слагат подписите си до тези на Борисов и Пеевски в общи законопроекти и решения е може би риторичен въпрос. Истинският отговор се крие някъде в пералнята на задкулисието, откъдето Пеевски и Борисов излязоха изпрани и чисти, за да доминират не просто като крепители на „сглобката“, но като бъдещи партньори с общи управленски планове. Наричат ги макар и саркастично бащи–основатели на обновената конституция. Но те по-точно разиграват партията на баща и син в сговор за съхраняване на скъпоценно политическо наследство. Неслучайно Пеевски бе издигнат до съпредседател на парламентарната група на партията на Ахмед Доган. Това не е ли крачка към младото дръзко лидерство, за което публиката мечтае. Затова е упоявана всекидневно с телевизионния чар на момчето, наричано някога Шиши на шега. Но съвсем насериозно припознавано от банкера Цветан Василев за син в общия им бизнес преди да изпие отровата на отцеубийството при разгрома на банката му КТБ. Така че, добре е да се помни казаното от Св. Тереза: „Най–много сълзи се проливат от сбъднати молитви и от сбъднати мечти“.