Журналистът от БНР Петър Волгин е прекрачил границите на журналистическата етика, както и на свободата на словото с изказването си, възхваляващо Народния съд. Той обаче няма как да е причинил с думите си вреда на жена, която е жертва на комунистическия режим, но не и на самия Народен съд. За нея остава само моралното удовлетворение, че с делото е отворен обществен дебат. Така накратко може да се обобщи 24-страничното решение на Софийския районен съд по делото, заведено от 102-годишната Ц.Г. заради статуса на Волгин във Фейсбук, че „достатъчно е да погледаш само десетина минути някой нахален и неумен богаташ като Хампарцумян, за да разбереш защо е трябвало да има Народен съд“.
Съдия Андрей Георгиев отхвърля иска на Ц.Г. за 5001 лв. и я осъжда да плати на Волгин 1200 лв. разноски по делото, видя „Сега“ в онлайн регистрите на съда.
Волгин публикува поста си на 1 февруари, който е ден за почит на жертвите на комунизма. Ц.Г. понася тежко изказването на Волгин, за което разбира от сина си, защото съпругът ѝ е убит през октомври 1944 г. без съд и присъда от „новата власт“. Близо 2 години по-късно – на 11 юли 1946 г. Ломският районен съд обявява мъжа за „безследно изчезнал“. За дата на предполагаемата смърт е записана 6 октомври, членовете на семейството са дамгосани като „врагове на народа“, а през 1953 г. дори бива спряна земеделската пенсия на бащата на младата вдовица.
„Синът ми отрасна без баща, в нищета и в условията на пълна репресия от страна на комунистическия режим. Не беше приеман в Димитровския комунистически младежки съюз, не му разрешаваха да се запише като студент, беше разпределен в Строителни войски, защото бе окачествен като „неблагонадежден“ заради баща си, който той така и не познаваше. Аз и семейството ми бяхме следени от Държавна сигурност, като не искам да влизам в подробности за това, защото се разстройвам още повече (дори когато го разказвам на адвоката си)“, пише жената по повод на времената, които си мечтае да върне Волгин.
Пред съда Волгин поддържа тезата, че изказването му не е противоправно, защото е мнение, то не може да е вярно или невярно. Отбелязва, че българската държава е била задължена да създаде институцията на Народния съд и че тя е била за защита на интересите на народа. Изтъква още, че сам е жертва на репресии по време на комунизма.
Показания по делото дава и първата му братовчедка, която разказва, че през 1987 г. Волгин имал опозиционни виждания срещу политиките на БКП, като задно със съучениците си в НГДЕК публикувал критични статии на табло в училището (стенвестник), на конференция на ДКМС заявил публично, че има култ към личността и не е съгласен с това, че написал на стена в София „Гюргево – не“ като протест срещу обгазяването на Русе от химически комбинат в Румъния, и че е бил арестуван, докато е бил в казармата, за разпространение на опозиционни позиви срещу властта и политиките на БКП.
Съдът цитира практика на Европейския съд по правата на човека, както и други съдебни решения от България и такива на Конституционния съд.
Той не е съгласен с Волгин, че в социалните мрежи журналистите могат да си пишат каквото си искат, тъй като, посочва съдът, те са публични личности, които формират общественото мнение не само докато работят, а с всяко свое изказване. Журналистът не е журналист само във времето, което прекарва на работното си място, посочва съдът.
Съдията прави анализ на изказването на Волгин. И приема, че от първата му част лично е засегнат Левон Хампарцумян като „нахален и неумен богаташ“. Той не е страна по делото, но изказването по негов адрес показва отношението към богаташите, които се държат „нахално“. Така излиза, че основната причина, оправдаваща съществуването на Народния съд е не друга, а да съди „нахалните и неумни богаташи“.
Текстът на Волгин е бил в състояние да засегне негативно достойнството на пострадалите от решенията на Народния съд, включително и техните наследници, страдали пряко от осъжданията (както поради загуба на родител, така и в следствие на политиката на БКП да преследва и роднините на определени категории „врагове на народа“ и да ограничава правата им на труд и образование), приема съдът. И допълва, че това изказване не попада под защитата на свободата на словото, тъй като срещу него могат да се предприемат от държавата мерки в защита на достойнството на жертвите.
Съдията припомня че има множество съдебни актове, с които през 90-те години на ХХ век са отменени присъди на Народния съд като несъвместими със стандартите на правовата държава. Поради това оправдаването на тези присъди с отмъщение към богатите засяга достойнството на тези жертви на очевидно несправедлива присъда.
Съществува ясно задължение на журналистите в дейността си да уважават жертвите на престъпления или несправедливост. Волгин не е спазил това задължение, казва съдът.
Ищцата обаче е засегната от репресивните действия на режима на Българската комунистическа партия в дните след 9 септември 1944 г. Нито тя, нито роднините ѝ обаче са били подсъдими пред Народния съд. Поради това ищцата има положението на жертва на комунистическия режим, но не и на Народния съд, за който единствено се отнася изказването на Волгин, посочва още съдът. И продължава, че Волгин не може за това свое изказване да носи отговорност за увреждане на всички репресирани от режима на БКП.
„В случая беше провокиран обществен дебат за думите на Волгин и те намериха обществена оценка извън съдебното дело. (…) За ищцата остава единствено това възможно морално удовлетворение, тъй като по посочените по-горе причини изказването на ответника не се отнася пряко към нейното положение на жертва (по смисъла на правото на обезщетение за непозволено увреждане), а към друга група хора – осъдените от Народния съд. Ищцата е била засегната от изказването на ответника, но с оглед собственото си възприятие за неговите убеждения, а не в причинна връзка със съдържанието на употребените изрази“, завършва изложението си съдът.
Решението на съдия Георгиев не е окончателно и може да се атакува пред Софийския градски съд. Където пък виси и колективно дело, заведено от жертви на Народния съд срещу Волгин.
Източник: „Сега“
