Преди близо два века президентът на Съединените американски щати Джеймс Монро обявява Западното полукълбо за зона, затворена за европейските сили – позиция, останала в историята като „Доктрината Монро“. Тази прокламация поставя началото на нова ера, в която Съединените щати се утвърждават като доминираща сила и самопровъзгласен „пазител“ на региона, припомня The Conversation.
В следващите десетилетия почти една трета от близо 400-те намеси на САЩ по света се случват именно в Латинска Америка. Вашингтон сваля правителства, смятани за неблагоприятни, или прибягва до използване на сила, която по-късно е определяна като незаконна от международни съдилища.
През 2013 г. тогавашният държавен секретар Джон Кери заявява, че „ерата на Доктрината Монро е приключила“, с което символично отбелязва промяна към партньорски подход спрямо страните от региона, а не към възприемането им като сфера на влияние.
Днес обаче Националната стратегия за сигурност, публикувана миналата седмица от администрацията на текущия президент на Америка Доналд Тръмп, формално възражда тази историческа доктрина. Документът дава контекст на проактивните действия на администрацията в региона през последните месеци – от смъртоносните удари по лодки в Карибския басейн до избирателното прилагане на санкции и помилвания.
Защо Латинска Америка отново е в центъра
Стратегията открито прокламира „версия на доктрината Монро, свързана с Тръмп“, като издига Западното полукълбо до основен международен приоритет на Съединените щати. В текста се посочва, че периодът, в който Близкият изток е доминирал американската външна политика, „за щастие са отминали“.
Сигурността и просперитетът на САЩ са пряко обвързани с поддържането на американското превъзходство в Латинска Америка. Документът цели да ограничи достъпа на Китай и други сили до стратегически активи като военни съоръжения, пристанища, критични минерали и киберкомуникационни мрежи.
Особено силен акцент е поставен върху съчетаването на острата реторика срещу „наркотерористите“ със съперничеството между великите сили – Съединените щати и Китай. Предвиждат се засилено военно присъствие и дипломатически натиск за противодействие на наркокартелите и за защита на морските пътища, пристанищата и критичната инфраструктура от китайско влияние.
Логиката зад действията на Тръмп
В продължение на месеци администрацията на Тръмп нанася удари по кораби, за които се предполага, че превозват наркотици в Карибско море и източната част на Тихия океан, при които загиват десетки хора. Експерти по международно право и правата на човека твърдят, че тези атаки нарушават международното право, а Конгресът на САЩ не е разрешавал въоръжен конфликт в тези води. Въпреки това ударите се представят като необходими за защита от „наркотерористи“.
Президентът на Венецуела Николас Мадуро е наричан „наркодиктатор“, въпреки че страната му е второстепенен фактор в потока от наркотици към Съединените щати. На 2 декември Доналд Тръмп заявява пред репортери, че всяка държава, която според него произвежда или транспортира наркотици към САЩ, може да стане обект на военен удар – включително Мексико и Колумбия.
President Trump’s National Security Strategy is a clear and powerful articulation of his common-sense, America First, Peace Through Strength agenda.
— Under Secretary of War Elbridge Colby (@USWPColby) December 8, 2025
This Strategy lays out his realistic approach to advancing our nation’s interests, above all by ensuring we are always operating… pic.twitter.com/q07ky1G1sz
В същия ден Тръмп помилва бившия президент на Хондурас Хуан Орландо Ернандес, осъден на 45 години затвор за подпомагане на трафика на стотици тонове кокаин към САЩ. Новата стратегия за национална сигурност се опитва да обясни тези противоречиви решения, подчертавайки защитата на „основните национални интереси“ и заявявайки: „Външната политика на президента Тръмп не е основана на традиционна политическа идеология. Тя е мотивирана преди всичко от това, което работи за Америка – или, с две думи – Америка на първо място.“
Венецуела – ключовият фокус
Стратегията хвърля светлина и върху обсесията на Тръмп спрямо Венецуела – страна с най-големите доказани нефтени резерви в света и стратегическа брегова линия на Карибско море. Под натиска на дългогодишни санкции Каракас подписва енергийни и минни споразумения с Китай, Иран и Русия – нещо, което документът определя като неприемливо за САЩ.
Въпреки че Венецуела не е спомената директно, стратегията намеква за трудни за преодоляване чужди влияния, „предвид политическите съюзи между определени латиноамерикански правителства и определени чуждестранни актьори“.
Паралелно с това „Ню Йорк Таймс“ съобщава, че правителството на Мадуро е предложило на САЩ доминиращ дял в нефтените и златните си ресурси, което би означавало рязък геополитически завой. В същото време мнозина виждат стремеж към смяна на режима, като лидерът на венецуелската опозиция Мария Корина Мачадо, носителка на Нобеловата награда за мир за 2025 г., говори за „възможност за 1,7 трилиона долара“ чрез приватизация на нефт, газ и инфраструктура след Мадуро.
Разделен регионален отговор
Латинска Америка остава фрагментирана и без координиран отговор на действията на администрацията на Тръмп. Регионалните организации са отслабени, а правителствата са принудени да реагират поотделно – някои с надежда да бъдат третирани като съюзници, други със страх да не бъдат определени като „наркодържави“.
Двеста години след Доктрината Монро, Вашингтон продължава да възприема Западното полукълбо като собствен двор, в който има свободата да се намесва според собствената си преценка.