Кремена Кунева, Фейсбук
Да започнем направо, без загрявка.
Това, което Продължаваме промяната прави в момента, не е политическа грешка, а е учебникарски пример как не се прави политика, ако наистина твърдиш, че искаш промяна. Ултиматумът към коалиционен партньор за изключване на конкретен човек не е „твърда позиция“, не е „принципност“, не е „отсяване на рискове“, а най-обикновен страх. Страх да бъдеш разобличен. Страх да имаш до себе си хора, които не можеш да контролираш с едно съобщение във вайбър.
Защото ако ставаше дума за политики, за приоритети, за ясни червени линии, разговорът щеше да изглежда съвсем различно. Но тук разговорът е за лица. За това кой има право да съществува политически и кой трябва да бъде изтрит, за да е „по-удобно“.
Явор Божанков не е проблем защото има грешна политическа позиция, различаваща се от основната партийна такава. Явор е проблемен защото е разпознаваем, мислещ, говорещ и неудобен за авторитарното ръководството. Проблемен е не защото руши, а защото си позволява да има принципи и да не се страхува да ги защити. И за съжаление такива хора винаги първи трябва да изчезнат, когато една партия започне да се страхува от собственото си огледало.
Сега ще напълнят листите с „млади лица“. Ще има нови биографии, нови усмивки, нови профили. Ще ни обяснят как са чули протестите, как дават път на младите, как отварят системата. Само че истината е по-проста и по-грозна. Тези млади хора са временни. Декор. Буфер. Част от предизборната кампания за някой глас отгоре. След една–две години част от тях ще бъдат новите Явор Божанков. Други – новите Лена Бориславова. И тогава ще разберат каква е цената.
Цената не е мандатът. Цената е биографията ти. Цената е репутацията ти. Цената е това, че веднъж изхвърлен, винаги си „онзи, дето не се вписа“. Цената е, че цял живот ще ти се напомня, че си бил „проблемен“, „разделящ“, „твърде остър“. Това не минава с оставка. Това не свършва с едно интервю. Това те следва навсякъде. Казвам го от личен опит. И те още нямат представа.
И точно тук риториката на Лена Бориславова за „достойното оттегляне“ си мисля, че не е обикновено наивна, а доста опасна. Поне от моя гледна точка. Вярвам, че тя не иска да е такава, иска да е достойна, силна и автентична, но не осъзнава как звучи за хората, които тепърва влизат в политиката. Това послание казва: ако системата реши, че вече не си нужен, най-доброто, което можеш да направиш, е да си тръгнеш с усмивка и гордост. Без значение какво си защитавал. Без значение какво си постигнал. Без значение какво можеш да дадеш.
И за мен това е лош пример, вероятно без тя напълно да си дава сметка за ефекта на думите си извън личната си ситуация. Когато подобно оттегляне се представя като „достойно“, то се превръща в модел на поведение. За младите хора в политиката това означава ясно послание: мястото ти е временно и зависи не от това дали си прав, а от това дали си удобен. За младите жени ефектът е още по-силен, защото внушава, че конфликтът е нежелан, че отстояването е проблем, а не добродетел. Това не изгражда зрялост и отговорност, а нормализира самоналоженото отстъпление като правилен избор. И точно така се възпроизвеждат затворени политически кръгове, в които не оцеляват най-способните, а тези, които могат да носят смирено кафето на вожда.
И сега за контраста, който не може да бъде избегнат. Погледнете груповите снимки от последния брифинг. Отпред лозунги, отзад фигури като Венко Сабрутев – цял живот в държавна службица, без риск, без сблъсък, без една ясно платена цена. Голям борец за свобода, стига свободата да не изисква неудобен въпрос. Тези хора никога няма да бъдат изгонени. Те са безопасни. Те не разобличават. Те не пречат. И затова са вечни. Върхът на тяхната кариера е там. На снимката на общия брифинг. По възможно от дясната страна на лидера.
И после същите тези хора ще ви обясняват как ще водят България напред. С кои точно качества? С умението да се сливат с фона? С таланта да не оставят следа?
Финалът е прост и без сантимент. Така не се прави съвременна политика. Не се гради доверие с ултиматуми. Не се обновява система, като режеш точно онези, които могат да я поставят под въпрос. И не се възпитава ново поколение, като му показваш, че най-сигурният път е да мълчи и да се махне навреме.
Може да си мислите, че това е вътрешнопартиен въпрос, че е тактика, че е „подреждане“. Само че на картата не е една предизборна листа и не е една коалиция. На картата е България.
И всеки път, когато изхвърляте хора, които мислят, които говорят, които не се страхуват да бъдат неудобни, вие не „прочиствате“, а свивате терена. Оставяте все по-малко гласове, все по-малко смелост, все по-малко шанс някой вътре да каже „чакайте, това е грешно“.
България няма нужда от още тихи фигури, които стоят добре на снимка и не пречат. Няма нужда от хора, подбрани така, че да не създават проблеми. България има нужда от политици, които могат да издържат натиск, конфликт и цена.