На 24 май всички сме само българи. В йерархията на духа и културата нито богатството, нито властта са меродавни. Тук важно е благородството на духа. А него носи и излъчва всяко будно дете.
Днес българите в България сме седем милиона. Милиони други са извън Отечеството. Но винаги има една незрима Родина, която всеки отнася със себе си, където и да отиде. Това е българският език. От раждането си сме орисани да мислим и чувстваме на прекрасната, богата, звучна, нюансирана и изразителна родна реч. Езикът ни вдъхновява, езикът ни утешава. Езикът е наш дом и упование в трудни и самотни моменти, особено далеч от Родината. В трудни години езикът е знаме на сатирата, бунта и свободата. Когато духът линее, езикът е най-точната епикриза: той страда от правописа ни, обеднява активният му речник, граматиката му се разпада. Дори произношението ни става нехайно.
Но езикът на Вазов и Далчев, на Захари и Яворов, на Петър Увалиев и Валери Петров няма да загине. Той ще надживее всякакви мракобесни времена на глупост, грубост и чуждопоклонство и експериментите на „неразумните юроди“, които боравят произволно с думите му. Българският език ще надживее интригите на своите отрицатели и на блудните си роднини, които не признават произхода или родството си с нашата реч. Ще надживее и комплексите на онези, които допускат да се откажем от кирилицата.
Времената се менят. Днес българите са навред, а децата и внуците ни често говорят по няколко езика. Но родната реч, както и друг път съм имал повод да кажа, е онази нишка, по която нашите сънародници по кръв винаги могат да открият пътя до дома си.
Думите са наше достояние. Нека милеем за тях, тъй както милеем за здравето и дома си, защото нашият език ще продължава да ни обединява като народ.
Честит празник, скъпи българи!