Съвсем наскоро треньорът на професионален футболен клуб Левски София си тръгна от поста „наставник“ на „отбора на народа“. Всички видяха, че италианецът не се справи с изискванията, които съпътстваха нелеката му задача да вдигне трофей или да направи по-достойно представяне със „сините“ в Европа. Високата му заплата дразнеше мнозина, които не видяха в негово лице човекът, който ще респектира и мотивира футболистите на един клуб с повече от 100-годишна история.

Като изключим парите, заделени за него, трябва обаче да се запитаме той ли само е отговорен за това, че футболистите, смея да твърдя, не знаят какво значи да носиш с отговорност и най-вече с чест синята фланелка. Да, не знаят! Защото след всеки „по-голям мач“ като например победа срещу някой под средното ниво за родното първенство отбор, те празнуват по чалготеките, сякаш са триуфирали над някой европейски гранд.

Това е така, играчите от школата на Левски ранно познават „славата“ и се възгордяват, без да осъзнават, че тя изобщо не им принадлежи. Не и такава, каквато аз поне си я обяснявам. Не съм сигурна само в треньора ли е причината, но какво говори фактът, че всички фенове скачат от възторг, когато отборът победи ….някой слаб и недотам претенциозен тим от страната? Говори едно - че нивото и моделът на изграждане на футбола ни са изкривени, че, ние, феновете сме готови да си затворим очите и да не назоваваме истинската причина за кризата, а тя е, че няма ново идващо поколение, възпитано с истинските футболни ценности.

Всяка една победа носи след себе си повече запои и празненства, а това, от своя страна, говори за изкривения манталитет на българския футболист – не само в Левски! И затова колко далеч сме от Европа. Делио Роси подразни всички с по-дългото си задържане в клуба, но защо всеки сезон се започва с надеждата за по-различно представяне, след като е ясно, че трябват радикални, а не повърхностни промени в отбор, клуб и щаб.

Ако греша, ще е по-добрият вариант – Роси си тръгна, но да очакваме ли „че Левски ще живне“, както веднага писаха всички след „гръмката“ победа в А група, която за мен лично беше просто задължение, но не и постижение, предстои да разберем.