До новите извънредни избори за Народно събрание на 11-и юли остават малко повече от 72 часа. Символичен ми се вижда този срок от три денонощия. Напомня ми на предварителен арест. Сякаш всички сме напъхани в него като потенциални обвиняеми за малодушие и хитреене. След 72 часа ни предстои да бъдем изправени пред съда на собствената си съвест. И какво ще изберем? Да спасим държавата си от корупционната агония, от разпада на законността, от паденията на духа? Или байганьовското шмекеруване пак ще вземе връх? За да я оставим бедната да бъде доразкостена от политическите гангстери и лицемери, които я взеха за заложник на безмерната си алчност и на маниакалното си властолюбие. Всичко това може и да ви звучи патетично. Но изборът в неделя е именно такъв. Съдбоносен. Каквато е разликата например, между градушката и дъжда. Едното е бедствие. Другото е благо. Уж се раждат от буреносни облаци, които си приличат, но всъщност се проявяват по различен начин. Затова е и труден този наш избор в неделя. Защото можем да се заблудим и да не схванем навреме къде минава границата между надвисналата катастрофа и благодатната промяна. Освен това ПРОмяната и ПОДмяната често си приличат и го научихме на собствен гръб. Носят се на крилете на един и същ бурен предизборен вятър. И понякога са еднакво гръмогласни. И в надвикването си могат да поставят на изпитание сетивата на избирател, като българския – изморен от шумни скандали без последствия и без наказания. Летните протести миналата година бяха само началото на бурята, която отвя ГЕРБ от властта. Кабинетът на служебния премиер Янев предизвика истинска вихрушка с разкритията на пет-шестима министри за безобразията на бившите управници. В отговор контрапропагандата на ГЕРБ вдигна пушилка и медиен шум. И те умишлено подкопаха разликата между фалшивите и истинските новини. И на този драматичен фон баш преди изборите се пръкна скандалът, който сътвори внезапно служебният културен министър Минеков. С писмо, което изскочи от деловодството на Регионалното министерство в предаването на Сашо Диков по „Евроком“, се оказа, че Минеков оспорва санкциите, наложени от Европейската служба за борба с измамите, заради нередности и забавяния при строежа на „Ларгото“. Възраженията му изцяло отхвърлят доводите на ОЛАФ да поиска обратно европейски средства в размер на близо 4 милиона и половина евро. По този начин обаче, бе обезсмислена дори аферата „Ало, Банов съм“, която предизвика разследването на ОЛАФ преди две години. Тя бе извадена наяве от евродепутата Елена Йончева в потвърждение на опитите на Банов, тогава зам.-министър на Вежди Рашидов, да манипулира фактите за забавяне на строителството с цел да бъдат спестени на строителния консорциум „Антична Сердика“ неустойки в размер на 750 000 лв. Вежди обаче, завърнал се от лечение на онкозаболяването си в чужбина, поиска разследване на скандала. Стигна се до съдебни дела, които министерството загуби заради бездействие, според решението на два съдебни състава. С други думи, пропуските на Културното ведомство при строежа на „Ларгото“ бяха официализирани. И затова шокът от странното оневиняващо писмо на довчерашния протестен лидер Минеков беше голям. Той го аргументира обаче, със жертвоготовна защита на държавния интерес в трагичен разрез с горещия му антикорупционен патос. Но това влезе в пълен разнобой с дългогодишните му твърдения, че „Ларгото“ е изцяло корупционен и бутафорен проект. На 7-и юни Минеков дори даде пресконференция, на която обяви, че причината за санкциите, наложени от ОЛАФ е корупцията на трима министри и един кмет. Двадесетина дни по-късно се оказа, че е обявил за „незаконосъобразни“ финансовите корекции, поискани от Службата в Брюксел. Тази случка много добре илюстрира отровната смес от истини, полуистини и лъжи, която заплашва да размие границата между промяната и подмяната, за да разколебае категоричността на нашия вот. Скандалът се получи „за чудо и приказ“, като едно изпипано активно мероприятие, целещо да постави под въпрос не друго, а правдивостта в разобличителните действия на служебния кабинет, да всее разкол между съмишленици и да разпилее протестната енергия. И резултатът не закъсня – Георги Георгиев от „БОЕЦ“ поиска оставката на бившия си съратник Минеков. Минеков му отговори с обиди. Два пъти го поканих в „Честно казано“ да коментираме заедно с Георги от „БОЕЦ“ опасенията, че може да е станал жертва на ченгеджийски сценарий, внушаващ съмнения за неукротимата му суета и за влизането в тайни пазарлъци. Въпросът е на каква цена? Два пъти получих отказ вместо отговор. Първият път заради участието на министъра в „Нова телевизия“, която той похвали като „единствената медия, отразила вярно“ скъпоценната му позиция по скандала. Този министерски комплимент обаче, никак не се връзва с охотата на Минеков да гостува в „Честно казано“ винаги, когато се е чувствал в черния списък на казионните медии, и когато роптаеше срещу цензурата в тях. Вторият му отказ да участва в „Честно казано“ беше далеч по-груб. Той ме накара да продължа, макар и без Минеков, разговора за опасната близост на вируса, наречен „власт“. И за липсващата ваксина срещу него. Това ми припомни максимата на философа Ницше, че заприличваш на своя враг, когато дълго и безрезултатно воюваш с него.
„ПРОмяна Vs ПОДмяна“ – малката проповед от еп. 123 на „Честно казано с Люба Кулезич”
До новите извънредни избори за Народно събрание на 11-и юли остават малко повече от 72 часа. Символичен ми се вижда този срок от три денонощия. Напомня ми на предварителен арест. Сякаш всички сме напъхани в него като потенциални обвиняеми за малодушие и хитреене. След 72 часа ни предстои да бъдем изправени пред съда на собствената си съвест. И какво ще изберем? Да спасим държавата си от корупционната агония, от разпада на законността, от паденията на духа? Или байганьовското шмекеруване пак ще вземе връх? За да я оставим бедната да бъде доразкостена от политическите гангстери и лицемери, които я взеха за заложник на безмерната си алчност и на маниакалното си властолюбие. Всичко това може и да ви звучи патетично. Но изборът в неделя е именно такъв. Съдбоносен. Каквато е разликата например, между градушката и дъжда. Едното е бедствие. Другото е благо. Уж се раждат от буреносни облаци, които си приличат, но всъщност се проявяват по различен начин. Затова е и труден този наш избор в неделя. Защото можем да се заблудим и да не схванем навреме къде минава границата между надвисналата катастрофа и благодатната промяна. Освен това ПРОмяната и ПОДмяната често си приличат и го научихме на собствен гръб. Носят се на крилете на един и същ бурен предизборен вятър. И понякога са еднакво гръмогласни. И в надвикването си могат да поставят на изпитание сетивата на избирател, като българския – изморен от шумни скандали без последствия и без наказания. Летните протести миналата година бяха само началото на бурята, която отвя ГЕРБ от властта. Кабинетът на служебния премиер Янев предизвика истинска вихрушка с разкритията на пет-шестима министри за безобразията на бившите управници. В отговор контрапропагандата на ГЕРБ вдигна пушилка и медиен шум. И те умишлено подкопаха разликата между фалшивите и истинските новини. И на този драматичен фон баш преди изборите се пръкна скандалът, който сътвори внезапно служебният културен министър Минеков. С писмо, което изскочи от деловодството на Регионалното министерство в предаването на Сашо Диков по „Евроком“, се оказа, че Минеков оспорва санкциите, наложени от Европейската служба за борба с измамите, заради нередности и забавяния при строежа на „Ларгото“. Възраженията му изцяло отхвърлят доводите на ОЛАФ да поиска обратно европейски средства в размер на близо 4 милиона и половина евро. По този начин обаче, бе обезсмислена дори аферата „Ало, Банов съм“, която предизвика разследването на ОЛАФ преди две години. Тя бе извадена наяве от евродепутата Елена Йончева в потвърждение на опитите на Банов, тогава зам.-министър на Вежди Рашидов, да манипулира фактите за забавяне на строителството с цел да бъдат спестени на строителния консорциум „Антична Сердика“ неустойки в размер на 750 000 лв. Вежди обаче, завърнал се от лечение на онкозаболяването си в чужбина, поиска разследване на скандала. Стигна се до съдебни дела, които министерството загуби заради бездействие, според решението на два съдебни състава. С други думи, пропуските на Културното ведомство при строежа на „Ларгото“ бяха официализирани. И затова шокът от странното оневиняващо писмо на довчерашния протестен лидер Минеков беше голям. Той го аргументира обаче, със жертвоготовна защита на държавния интерес в трагичен разрез с горещия му антикорупционен патос. Но това влезе в пълен разнобой с дългогодишните му твърдения, че „Ларгото“ е изцяло корупционен и бутафорен проект. На 7-и юни Минеков дори даде пресконференция, на която обяви, че причината за санкциите, наложени от ОЛАФ е корупцията на трима министри и един кмет. Двадесетина дни по-късно се оказа, че е обявил за „незаконосъобразни“ финансовите корекции, поискани от Службата в Брюксел. Тази случка много добре илюстрира отровната смес от истини, полуистини и лъжи, която заплашва да размие границата между промяната и подмяната, за да разколебае категоричността на нашия вот. Скандалът се получи „за чудо и приказ“, като едно изпипано активно мероприятие, целещо да постави под въпрос не друго, а правдивостта в разобличителните действия на служебния кабинет, да всее разкол между съмишленици и да разпилее протестната енергия. И резултатът не закъсня – Георги Георгиев от „БОЕЦ“ поиска оставката на бившия си съратник Минеков. Минеков му отговори с обиди. Два пъти го поканих в „Честно казано“ да коментираме заедно с Георги от „БОЕЦ“ опасенията, че може да е станал жертва на ченгеджийски сценарий, внушаващ съмнения за неукротимата му суета и за влизането в тайни пазарлъци. Въпросът е на каква цена? Два пъти получих отказ вместо отговор. Първият път заради участието на министъра в „Нова телевизия“, която той похвали като „единствената медия, отразила вярно“ скъпоценната му позиция по скандала. Този министерски комплимент обаче, никак не се връзва с охотата на Минеков да гостува в „Честно казано“ винаги, когато се е чувствал в черния списък на казионните медии, и когато роптаеше срещу цензурата в тях. Вторият му отказ да участва в „Честно казано“ беше далеч по-груб. Той ме накара да продължа, макар и без Минеков, разговора за опасната близост на вируса, наречен „власт“. И за липсващата ваксина срещу него. Това ми припомни максимата на философа Ницше, че заприличваш на своя враг, когато дълго и безрезултатно воюваш с него.