Още през 1894-а година световноизвестният писател и драматург Бърнард Шоу пише пиесата „Оръжията и човекът“…
124 години след премиерата на пиесата у нас, дойде и нашата негативната реакция, прекрасна, но струва ми се, малко позакъсняла… само със 124 години…
Добре че, двамата братя Стоян и Райко Чапразови ни я преведоха на български и добре че режисьорът Джон Малкович я постави на българска сцена, за да разберем, че оня ирландец Шоу си е направил „истинско шоу“ с нас българите и да се вдигнем „братя на оръжие“ и да ги набием, заедно с неговите последователи…
Общо взето ситуацията ми напомня на оня стар виц за циганите – „Ние може да се избием един-друг, ама скочат ли ни други, веднага ставаме едно цяло…“
За да не бъдем голословни, ще ви разкажем пиесата с няколко думи, защото едва ли и половината, които протестираха пред Народния театър са я прочели, камо ли гледали…
Все пак първите изблици на негодувание идват от български студенти във Виена преди почти един век, именно те са първите критици на пиесата от българска страна…
Преди 100 години пиесата се играе в Берлин и Виена, а българските студенти нападат по това време Бърнард Шоу с това, че не харесват творбата му и я смятат за чиста провокация към родната нация…
Шоу по това време е носител на Нобелова награда и им отвръща подобаващо с думите: „Когато българските студенти, с искрената ми приятелска помощ, развият чувство за хумор, няма да имат повече проблеми с пиесата…“
Но старата българска поговорка: „На чужд гръб и сто тояги са малко“ веднага рефлектира върху думите на автора…
Бърнард Шоу и българският войник са истински оксиморон в световната литературна ковчежница…
Пиесата му създава впечатление, че действително е бил в България, но нашите нрави и его няма да позволят да ни осмива по този начин – че ходим некъпани, че сме простовати, че са ни взели жената, но сме силни с раята…
Може да кажем само, че пиесата е твърде семпла за такъв голям драматург, който без да иска е осмял българските нрави, но едва ли го е направил нарочно, защото той даже не е идвал никога в България…
Действието се развива в спалнята на госпожица Райна, дъщеря на високопоставения в българската армия офицер – майор Петков.
В самата спалня попада капитан Блънчли, швейцарски наемник в сръбската армия, победена от българската през 1885-а година.
Райна е сгодена за един от героите в битката край Сливница капитан Саранов. Между Блънчли и Райна пламва любов, а „героят от Сливница“ е в цайтнот или нокдаун…
Джордж Бърнард Шоу осмива българския офицер, загубил битката за …любимата си…
„Знаете ли какво е библиотека?“ – пита Райна, а новият мъж отговаря – „Библиотека, стая пълна с книги.“
„Да, ние имам такава, единствена в България.“ – споделя Райна, на които са сложени думите в устата й от самия Бърнард Шоу.
И малко по-късно Шоу описва: „Библиотеката се състои от една полица, на която са наредени „разръфани книги в стара хартия с петна от кафе…“
Е, да де, но Шоу си е краен, още повече за него България е като за нас „Танганайка“, символ на бедност, първичност и простоватост…
Страшното става, когато се появява майор Петков, който убедително обяснява на жена си, че не трябва да си мие врата всеки ден, защото оттам идват проблемите й с гърлото и най-важното, може да си миеш краката всеки ден, лицето и ръцете два пъти дневно и да се къпеш поне веднъж в седмицата, защото неговият баща го е правил по този начин и е живял така до 96 години.
Бърнард Шоу го е написал, лошото е, че същото се чете в български стол от 90-те години, който по това време е работил и то 100 години след появяването на пиесата.
И когато швейцарският капитан Блънчли, биещ се на странатана сърбите, започва да показва отношение към нашата Райна, предлага работа и на Никола, който е слуга в дома на госпожата и е загубил Лука, слугинята на Райна, която съответно става жена на капитан Саранов, бившият годеник на самата Райна, така „героят от Сливница“ пада толкова ниско, че е осмиван от писателя и драматург Бърнард шоу.
Една ли сюжетът не може да се повтори в която и да е страна, но подигравката точно с българския майор и бившата му съпруга, определено дразнят его-то на нашенеца.
И все пак, в паметта на всички, които преминават пътя от турската граница до Сливница, едва ли ще се зарадват на разказа на Бърнард Шоу.
Въпреки че, човекът с брадата и очилата, изглежда повече от възпитан и автентичен, все пак текстът на пиесата може да ни дразни, защото ние самите може да се припознаем в написаното.
Едва ли и половината хора, които стачкуваха пред Народния театър, са чели някога пиесата, но това все пак не им пречи да защитят България и да направят „нова война“ ако трябва.
Затова се и биха пред Народния, за де се знае, че ние сме „Булгар, Булгар“ и още по-силно се удряха … в гърдите, защото никой не може да се подиграва с нас.
Хубави емоции, когато става въпрос наистина за сериозни теми и проблеми на родната България…
А пък тия, където подкрепиха пиесата по политически линии, гарантирано и продължаващи да се променят, да си траят, защото „аман“ от популизъм…
Но както казва друг герой от друга пиеса…
„Да ти кажа ли правичката, и едните и другите са маскари…“
***
Робеспиер Гълъбов
Старши научен сътрудник, преподавател в Университет, представител на интелигентната класа през 70-те и 80-те години на миналия век.
С мечтата си да живее нормално в едно мечтано общество, да бъде щастлив със своето семейство и да му оситури спокоен и достоен живот, Гълъбов демонстрира изключителна честност, но често попада в комични ситуации, свъразни, я с бюрокращината в държавната администрация, я с някой майстор на частно, я с някоя студентка, която търси лесно вземане на изпит, а за финал е поставен на колене и от самата съпруга и дете…
Животът на преподавателя, който е достоен да стане един ден и Професор, се различава от болнавото ни общество и продължава да е актуален и днес, когато умните, интелигентните и честните попадат в клопката на едно изродено, крдливо и пошло общество и остават „белия гълъб“ в тежкия и изморителен живот, смазани от стрес, лъжи и манипулации във всички области на живота.
Затова неговите коментари и анализи са важни и ни носят само истина, която трудно срещаме в жестоката ни действителност.
