Кабинет „Квазимодо“. Кабинет „Франкенщайн“, при това двуглав, но пък еднокрак. Кабинет на осъдените, кабинет на обречените, кабинет на ментетата, на ченгетата, на пеперастите, на шарлатаните и на националните предатели. Нито едно българско правителство не е било заливано с толкова отрова още преди и по време на раждането му в Парламента. Новата ротационна формула на властта събра в едно полюсите на политическата омраза между ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ по начин, който провокира всякакви сравнения със злото в неговите почти метафизични измерения. Вярно е, че сякаш сме свикнали с това поне през последните 30 посткомунистически години. Но мисля, че България е единствената страна, в която съществува поговорката „ела зло, че без тебе – по-зло“. Изборите у нас никога не са били нещо друго, освен избор между злото и по-малкото зло. Рядко е било различно. И освен това за кратко. Така се стигна до петкратната обречена разходка на все по-малко българи до урните само за година и половина. За да стане ясно, че политическата система, в която понятието „добро“ е елиминирано за сметка на лобистки интереси, на руски зависимости, на мафиотски сметки, на прокурорски произвол и на исторически компромиси с дъх на предателство към върховенството на закона… Не, такава система не може да функционира. И е на път да се взриви като адска машина кремълско производство, заложена в основите на двуличната ни демокрация още от самото й начало с нейната крехка европейска фасада. Но подобна катастрофа би отнесла не просто фасадата, а цялата държавност, базирана върху безнадеждно овехтяла Констиуция с нейния тоталитарен потенциал в лицето на безконтролна прокуратура, на свой ред контролирана от политическа мафия, вербувана в Москва по стара комунистическа традиция. Колкото и уродливо от морална гледна точка да изглежда тази коалицията сега, оплюта като „Квазимодо“, ролята й е по-скоро на самоубиец, отколкото на консуматор на блага от власт, споделяна ротационно по не съвсем прозрачни правила, поне засега. Тя трябва да изиграе ролята на спирачка на институционалния разпад, който се кани да реставрира ролята на България като тил и като убежище на Русия в нейното пагубно вече нашествие срещу Украйна. Въпреки отвратителното кръвосмешение между корупцията на ГЕРБ, превърната в национален спорт, автоимунните болежки на недоносената Промяна и омекналия гръбнак на демократите, по който се разхожда Пеевски с целия си корпулентен тонаж, алтернативата изглежда още по-зловеща. Тя вече губи всякакво приличие до степен, че Копейкин безнаказано заплашва с физическа саморазправа и с насилие опонентите си в Парламента, а лумпените му пред Парламента беснеят и буквално се разгологъзват като изпуснати от лудницата. Президентът Радев обръща задните си части в Народното събрание малко преди националния химн и преди заклеването на правителство, което му препречва пътя към еднолична власт и той беснее. Истериите на Корнелия Нинова по адрес на джендърите, които й се привиждат на всеки ъгъл, както и в новото управление на държавата, са част от същата черна политическа магия. Както впрочем и запенването на Слави Трифонов откъм телевизионния му бункер, уж в ролята на отвратен, а всъщност вбесен, че кокалът му се изплъзва като за последно. От същия бозов десен е и шеметното преобръщане на главния прокурор Гешев от протеже на олигархията в освободител, представете си, на завладяната държава от покровителите му държава. Да не говорим за върколашката трансформация на Пеевски от санкциониран по „Магнитски“ в новия златен пръст за конституционна реформа. По нищо не му отстъпва в преображението си повелителят от джипката Борисов, напъхан в усмирителната риза на страха от възмездие за моралното разложение поне, което причини на нацията с циничната си поврътливост и чистосърдечната си алчност. На фона на този страховит паноптикум се оказахме се пред най-безпрецедентния парадокс на нашия кръвожаден преход. Изборът между злото и по-малкото зло вече изглежда отживелица. Сега сме принудени да избираме между голямото и по-голямото зло. Ако в резултат на този диаболичен избор се роди нещо добро, ще пренапишем не само Конституцията си, но ще допишем и Библията. И така България ще се превърне в Осмото чудо на света. Защото надеждата умира последна дори по нашите географски ширини…
„Между голямото и по-голямото зло“ – малката проповед от еп. 209 на „Честно казано с Люба Кулезич”
Кабинет „Квазимодо“. Кабинет „Франкенщайн“, при това двуглав, но пък еднокрак. Кабинет на осъдените, кабинет на обречените, кабинет на ментетата, на ченгетата, на пеперастите, на шарлатаните и на националните предатели. Нито едно българско правителство не е било заливано с толкова отрова още преди и по време на раждането му в Парламента. Новата ротационна формула на властта събра в едно полюсите на политическата омраза между ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ по начин, който провокира всякакви сравнения със злото в неговите почти метафизични измерения. Вярно е, че сякаш сме свикнали с това поне през последните 30 посткомунистически години. Но мисля, че България е единствената страна, в която съществува поговорката „ела зло, че без тебе – по-зло“. Изборите у нас никога не са били нещо друго, освен избор между злото и по-малкото зло. Рядко е било различно. И освен това за кратко. Така се стигна до петкратната обречена разходка на все по-малко българи до урните само за година и половина. За да стане ясно, че политическата система, в която понятието „добро“ е елиминирано за сметка на лобистки интереси, на руски зависимости, на мафиотски сметки, на прокурорски произвол и на исторически компромиси с дъх на предателство към върховенството на закона… Не, такава система не може да функционира. И е на път да се взриви като адска машина кремълско производство, заложена в основите на двуличната ни демокрация още от самото й начало с нейната крехка европейска фасада. Но подобна катастрофа би отнесла не просто фасадата, а цялата държавност, базирана върху безнадеждно овехтяла Констиуция с нейния тоталитарен потенциал в лицето на безконтролна прокуратура, на свой ред контролирана от политическа мафия, вербувана в Москва по стара комунистическа традиция. Колкото и уродливо от морална гледна точка да изглежда тази коалицията сега, оплюта като „Квазимодо“, ролята й е по-скоро на самоубиец, отколкото на консуматор на блага от власт, споделяна ротационно по не съвсем прозрачни правила, поне засега. Тя трябва да изиграе ролята на спирачка на институционалния разпад, който се кани да реставрира ролята на България като тил и като убежище на Русия в нейното пагубно вече нашествие срещу Украйна. Въпреки отвратителното кръвосмешение между корупцията на ГЕРБ, превърната в национален спорт, автоимунните болежки на недоносената Промяна и омекналия гръбнак на демократите, по който се разхожда Пеевски с целия си корпулентен тонаж, алтернативата изглежда още по-зловеща. Тя вече губи всякакво приличие до степен, че Копейкин безнаказано заплашва с физическа саморазправа и с насилие опонентите си в Парламента, а лумпените му пред Парламента беснеят и буквално се разгологъзват като изпуснати от лудницата. Президентът Радев обръща задните си части в Народното събрание малко преди националния химн и преди заклеването на правителство, което му препречва пътя към еднолична власт и той беснее. Истериите на Корнелия Нинова по адрес на джендърите, които й се привиждат на всеки ъгъл, както и в новото управление на държавата, са част от същата черна политическа магия. Както впрочем и запенването на Слави Трифонов откъм телевизионния му бункер, уж в ролята на отвратен, а всъщност вбесен, че кокалът му се изплъзва като за последно. От същия бозов десен е и шеметното преобръщане на главния прокурор Гешев от протеже на олигархията в освободител, представете си, на завладяната държава от покровителите му държава. Да не говорим за върколашката трансформация на Пеевски от санкциониран по „Магнитски“ в новия златен пръст за конституционна реформа. По нищо не му отстъпва в преображението си повелителят от джипката Борисов, напъхан в усмирителната риза на страха от възмездие за моралното разложение поне, което причини на нацията с циничната си поврътливост и чистосърдечната си алчност. На фона на този страховит паноптикум се оказахме се пред най-безпрецедентния парадокс на нашия кръвожаден преход. Изборът между злото и по-малкото зло вече изглежда отживелица. Сега сме принудени да избираме между голямото и по-голямото зло. Ако в резултат на този диаболичен избор се роди нещо добро, ще пренапишем не само Конституцията си, но ще допишем и Библията. И така България ще се превърне в Осмото чудо на света. Защото надеждата умира последна дори по нашите географски ширини…