Случаят край бившата хижа „Петрохан“ продължава да стои в центъра на общественото внимание – не само заради смъртта на трима мъже в труднодостъпен район, но и заради лавината от въпроси, които се натрупват около дейността на мястото, твърденията за лагери и липсата на ясна публична картина какво точно се е случвало там.
Според наличната до момента информация разследването все още няма потвърдена официална версия, като се обсъждат различни хипотези около обстоятелствата на смъртта, включително дали пожарът в района има връзка със случая. Паралелно с това планински водачи и местни хора поставят редица въпроси: кой е стоял зад дейностите около хижата, как са били организирани, откъде са идвали ресурси и оборудване, защо обектът е описван като затворен и наблюдаван, както и как да се обяснят твърденията, че през подобни инициативи са преминали хиляди деца, без родителите им да присъстват в публичния разговор.
„Къде са родителите?“ – това остава един от най-често задаваните въпроси, докато институциите и обществото очакват ясни отговори.
Допълнително напрежение създава фактът, че районът на Петрохан често се използва от туристи, ловци и любители на планината, а старата хижа от години се свързва с различни неофициални дейности, за които местните жители говорят отдавна, но които рядко стигат до публичност. Лошата достъпност, липсата на постоянен контрол и трудната комуникация в планината правят всяка подобна ситуация по-трудна за изясняване и често водят до късно разкриване на случилото се.
Точно тук се появява аналогията с един от най-мрачните исторически примери за това какво може да се случи, когато една общност се изолира, контролира информацията и се превърне в затворена система – Джонстаун.
През 70-те години религиозната организация „Peoples Temple“, водена от Джим Джоунс, изгражда отдалечено селище в джунглата на Гаяна, представяно като утопична общност, в която всички живеят равни и далеч от проблемите на САЩ. На практика обаче мястото се превръща в силно контролирана среда – хората работят дълги часове, комуникацията им с външния свят е ограничена, а опитите за напускане се възприемат като предателство.
През ноември 1978 г. американският конгресмен Лио Райън пристига на място след сигнали от роднини на членове на общността, че хора са държани против волята си. По време на посещението няколко души заявяват желание да напуснат. При опита за излитане от близката писта в Порт Кайтума въоръжени членове на общността нападат групата, убивайки Райън и още четирима души. Малко по-късно, в самия Джонстаун, започва масово отравяне с цианид, при което загиват 909 души, включително стотици деца. Общо жертвите на събитията достигат 918 души, което прави трагедията една от най-големите масови смъртни случаи на американски граждани до атаките от 11 септември 2001 г.
Сред шокиращите детайли след трагедията е, че част от хората са били принудени да приемат отровата, а въоръжени охранители са пазели периметъра. По-късно става ясно и че в общността многократно са провеждани „репетиции“ за масово самоубийство – т.нар. „бели нощи“, при които членовете са били подготвяни психически за подобен сценарий.
Разликите между двата случая са огромни – Петрохан е текущо криминално разследване с много неизяснени факти, а Джонстаун е исторически документирана трагедия, свързана с култова структура и пълен контрол върху живота на хората. Но аналогията не е в еднакъв сценарий, а в начина, по който рисковите условия се натрупват: отдалечени места, ограничен достъп, липса на достатъчно наблюдение и ясна отговорност, съчетани с късна реакция, когато проблемите вече са излезли извън контрол.
И в двата случая мястото има значение. Джонстаун е създаден умишлено далеч от институции, журналисти и външен натиск. Петрохан, макар и популярна планинска зона, предлага множество изолирани места, където дейности могат да останат незабелязани дълго време. И в двата разказа трагедията става видима за обществото едва след като вече има жертви.
Затова днес общественият натиск около случая край Петрохан е насочен към едно – фактите да станат ясни навреме, преди историята да се превърне в поредната неразгадана мистерия, в която слуховете остават по-силни от истината.