Президентът Илияна Йотова даде първото си интервю по БТВ. И големият въпрос беше какво е да си жена президент. Илияна Йотова отговори приблизително така: „Не съм имала време да мисля по този въпрос, защото имах много работа и много задължения.“
И после благодари на семейството си, на съпруга си, спомена и за икона, подарена ѝ от Патриарха, която е сложила в новия си кабинет.
Слушах и гледах Йотова и се радвах на красивия ѝ език, на спокойствието, с което говори, на начина, по който беше застанала. Впечатляваща беше и обстановката на интервюто – обстановка, която напомня хем за Президентство, хем за някакъв градски, български музей, хем за нещо чуждоземско. Нещо алафранга.
Може и да не е мислела президентката Йотова какво е да си жена президент, но в цялото ѝ интервю личеше жената – жената, която обича подробности, която не крие нюансите в гласа си, която не крие и пристрастията си.
В това свое първо интервю Йотова приличаше на жена пътешественик , разказваща на своите деца за преживелиците си.
Такъв тон и начин на говорене ще допадне на хората, но Йотова можеше да бъде по-умерена в агитацията си за партията на Румен Радев, можеше да вдъхне повече надежди на хората, които мислят, че не вървим в правилна посока, че днешната Европа и днешното НАТО не са единствените ни пристани. Би трябвало да има вече и по-различна визия за България. Изказването ѝ по-скоро приличаше на изказване на омбудсман, даже на политически наблюдател, отколкото на Президент с визия.
Не я критикувам. Мисля, че е страхотна възможност. В тази нейна леко заешка усмивка, със слънчево рижите ѝ коси, с този хъс на средиземноморска майка, с цялата ѝ опитност и обиграност в политиката в София и в Брюксел, но нашите критерии след четирийсет години мъки следва да бъдат най-високи.
Това, което ме смущава, е защо именно тя – Президентът Йотова, журналистката и говорителката от Националната телевизия Йотова, политикът Йотова, майката и жената Йотова не си признават и грешките. Няма да пострада имиджът ѝ, ако беше признала, че служебните кабинети на Радев съвсем не бяха блестящи, ако беше споменала за гафа с Кирил Петков и неговото гражданство. Очаквах да каже нещо и за Боташ – да се опита да го обясни.
Очаквах да признае накрая и свои пристрастия и очаквах да каже нещо за тая наша изгубена култура.
Още от малък, като влезех в нечий дом и като усетех на какво мирише къщата и как е разтребена и оправена, и знаех какви са ѝ стопаните.
С Йотова къщата на Президентството е по-приветлива, пагоните са свалени, цивилният, домашен уют започва да се промъква и сега предстои жената в къщата да стане истински Президент – с визия за бъдещето, майка Президент.
И щях да забравя да помоля госпожа Йотова никога повече да не казва, че няма комуникация между нея – в качеството ѝ на върховен главнокомандващ, и Министерството на отбраната във връзка с американските бойни самолети на летището в София.
На летището в София има американски бойни самолети и липсата на комуникация ни пречи да разберем те тука ски на Витоша ли ще карат, или мислят да вършат други далечни бомбени работи.
Желая успех на Президента Йотова. Ще ми се пак така да я виждам в махалата, като разхожда кученцето си и говори с хора, които я спират, и пак така да пазаруваме от един голям магазин и тя да чака реда си на опашката на касата.
Защото резиденциите ни пречат да виждаме хората в тях.
Сега пред входа на къщата ѝ има полицейски коли и не е за вярване, но като ги видя, и си казвам – ей, тука живее Президентът. И се окуражавам. Именно защото Президентът ни е жена.